Хуманитарните идеи за модерната нация

Култура - Брой 5 (2667), 10 февруари 2012

Нацията като културен, социален и икономически продукт на модерността е основният изследователски проблем в книгата на Ан-Мари Тиес "Създаването на националните идентичности. Европа XVIII-XIX век". Променящите се общества в Европа и налагането на нови икономически условия са основополагащи за формирането на модерната епистема, отбелязва Тиес. Тази епистема, обаче, не е еднозначно определена в мотивите на своята легитимност. Нейните културни проекции, свързани с изграждането на своеобразен култ към миналото, са продукт на същата тази епистема, но са с различна насоченост. Нацията, изграждаща се в сложното противоречие между новите социално-икономически условия, от една страна, и - от друга - ценностното мотивиране с акцент върху културното минало, изглежда доста нестабилно и трудно осъществимо единство. Стабилността е идеалът, който европейските нации продължават да се стремят да постигнат, както с оглед на отношенията вътре в самите тях, така и в отношенията помежду си. Това генетично заложено противоречие, наред с това, че е фактор за нестабилност, е и възможната причина за жизнеността на нациите. Вероятността противоречието да бъде унищожено е твърде ниска - дори утопична, но опитите за преодоляването му изграждат възможността пред авторката да разгледа нацията като "политическа категория". Защото именно в хипостазата си на политически проект тя може да спаси обществото от аномия, предлагайки една сложна и широкомащабна легитимационна програма за колективна идентичност от модерен тип.

Това е основният кръг от проблеми в изследването на Ан-Мари Тиес, което представлява сбит прочит на случващото се в Европа - от Великобритания до Балканите, в продължение на два века. Два века "плътна история" - не толкова политическа, колкото история на идеите, дали отражения, продължаващи и до днес в социалната тъкан на европейските общества. Част от тези проекции са включени в разказа за създаването на нациите, предлаган от Тиес, но повече през призмата на употребите на идеята за нация в условията на късната модерност, когато "нацията е естествен хоризонт на ежедневието" (с. 256). Въпросът за сигурността отново е изведен на преден план и през ХХ век, но е разгледан през заплахата, която възниква пред националния колектив като резултат от процесите на глобализацията и интеграцията в рамките на общия европейски съюз.

Изследването на Ан-Мари Тиес, обаче, не се задържа само в полето на идеите. Теоретичният опит непрекъснато сменя акцента, като по-често преминава в разказ за инструментите, чрез които се изгражда нацията като политически конструкт с интегрален потенциал. Тук паралелът със схващането на Бенедикт Андерсън за въобразяването на нацията е недвусмислен, но същността на това, което прави Тиес, е да разкрие характера на идеите и тяхното социално-историческо и културно инструментализиране. През тази гледна точка нацията е схващана не просто като въобразена за членовете на националния колектив, а като непрекъснат процес на въобразяване, в който се сменят герои и исторически личности, приоритети и политически проекти, създават се разкази, за да бъдат отменени или маргинализирани с една-единствена цел - удържане на чувството за стабилност. Защото това чувство е непрекъснато застрашавано от генетично предопределения стремеж за напредък.

Идеята за прогрес, чиито социални проекции са функция от икономическото и технологичното развитие, поражда вътрешното напрежение и е провокация към идеологическите кодове, които оценностяват настоящето през миналото. И нещо повече - задават му бъдеще или по-точно - включват го в идеалите за бъдеще, превръщайки го по този начин в част от политическото визионерство. Този политически проект разделя Европа на две части - цивилизован център и неясна в културно отношение периферия. Стереотипизираните образи, идеологическите противопоставяния, военните конфликти и напрежения стават част от представата за напредък и изостаналост, за Запад и Изток, за цивилизационен прогрес и културна непълноценност. Изводите, които се правят през XVIII-XIX, а дори с не по-малка сила и през ХХ век, са, че цивилизаторската роля е не просто възможна, тя е задължителна, за да се постигне хомогенна в културно отношение Европа.

В изследването си Ан-Мари Тиес отбелязва съществуването на тези въпроси, без да ги извежда като приоритет на представянето. Разглеждайки инструментите, чрез които се реализира "усвояването" на собствената култура, изследването уплътнява от друга гледна точка ясно изразената в множество хуманитарни проучвания тенденция, която наследява традицията, започнала с "Ориентализмът" на Едуард Саид [1]. Търсеща да разкрие основанията на културните стереотипи, породени от отношенията център-периферия, тази тенденция става една от водещите в хуманитарния дебат. В антизападническия дискурс нацията като политически и културен конструкт е разгледана през същността и характера на процесите, които изграждат идеологиите на ориентализма и оксидентализма в епохата на модерността.

Тиес използва различен зрителен ъгъл. Тя разглежда напрежението, което възниква в полето на идеите в същия този Запад. В основата е концептуалният сблъсък, възникнал между френския цивилизационен модел и немския културен модел, характеризиращ различията в политическите проекти на нацията. Като проследява механизмите, чрез които културата на "простия народ" (ако си позволя употребата на израз от тази епоха) се превръща в обект на изследователски интерес, за да се препотвърдят нейните ценности в настоящето, изследователката изгражда разказ за идеологиите, заблудите и откровенията, които споделят националните традиции в контекста на модерната епистема. В този смисъл, книгата не е деконструкция на националното, а по-скоро представлява критика в областта на идеите за културата и нацията. Подход, който силно се приближава до приложения от Клифърд Гиърц в областта на антроположкото познание, изразен в "демаскирането" на стратегиите по "четенето" или "писането" на културата, кодирани в етнографските наративи. Културната критика в работата на Тиес поставя акцент върху динамиката в полето на идеите, които предизвикват епистемиологичен обрат във времето, когато се поражда саморефлексия към собствената култура. Националният метанаратив е съвкупност от множество разкази за миналото, свързани с потребностите на настоящето. Традиционната култура на народа се усвоява избирателно, докато холистичната картина за нейното състояние е оставена в полето на експертите-етнографи. "Промяната на културната легитимност се свързва с промяната на политическата легитимност [...]", заявява Тиес (с. 22), обръщайки специално внимание на културните трансформации, резултат от саморефлексията, демонстрираща интерес към миналото на собствения народ. Защото модерността, както заявява Ан-Мари Тиес, "е легитимирана от един древен източник, не по-малко достоен от класическите", който трябва да подмени култа към гръко-римската класическа епоха. И това е далечното минало, което всеки един народ притежава и което е ценно във времето, когато въпросите на идентичността стоят по друг начин. Науката в епохата на класицизма, продължава своите наблюдения Тиес, е укривала "варварските" извори на европейските култури, а единствено Народът е успял да ги съхрани" (с. 22). По тази причина колективната идентичност от модерен тип ще се формира посредством съзнателно, методично и последователно осъществяване на смислови редукции на кодовете на традиционната култура, съобразено с нуждите на съвременността. В този ред на мисли, нацията е не просто въобразена, тя е просветено въобразена - или поне такъв изглежда ранномодерният проект през Хердеровата идея за културен универсализъм. Една философска концепция, която се съдържа в евристичния за епохата синтез от идеи, чиито основни проекции са "борбата срещу монолитната култура и политическия деспотизъм, стремежите към щастие и свобода, отхвърлянето на разделението между обществените порядки, поривът към прогрес и преоткриването на природата и традицията" (с. 36-37).

Интересът към словесното традиционно наследство е един от същностните механизми, чрез който се осъществява най-ярко стремежът към "възстановяване" на миналото или към неговото създаване, както е в случаите с фолклорните фалшификации. Епосът е издигнат в култ, а изнамирането на оригинала и ур-формите се превръща в борба за история. Случващото се е парадоксално, защото се създава история, търсейки културата на нацията във времена без история - във времето на големите митове за човека и вселената. Политическите проекти, обаче, го позволяват - нацията изгражда колективни митове и така мотивира своята трайност. Епическите разкази за митичното време са само една малка част от потенциала, с който разполага нацията за обучение. Към средствата, служещи за възпитанието на хората в национална идентичност, могат да се прибавят също така и големите сбирки от приказки, националният роман, сцените (театрални и оперни), историческите паметници, традиционните костюми, пейзажните платна на художниците, различните изложения и много други. На този набор от теми е отделено специално внимание в текста. Защото те изграждат онези механизми, чрез които се осъществява обучението в култура - култура от национален тип. Тази интелектуална страна е свързана с формирането на смисли и задаването на параметрите на колективната идентичност. А тя, както показва анализът, представлява резултат от обучение във внимателно подбрани образци, чиято ценност е следствие от методично провеждан подбор върху мащабна по характера на замисъла си събирателска дейност.

Двадесети век е времето на масовата култура - получилите специален статут на ценни за нацията материални артефакти и оригинали се заменят от копията и дори фалшификатите на масовото производство. Обредите се превръщат в елемент на туристическа атракция. А с туризма се "ражда и една декоративна и преносима версия на наследството на идентичността, съставена от миниатюри на исторически паметници, репродукции на гледки, костюмирани кукли и "местни стоки", които местните жители не използват", заявява Ан-Мари Тиес (с. 255). Идва времето на антиетнологията, когато, по израза на Барански [2], изследователите са заплашени да "изследват като първоначално, оригинално и автентично нещо, което е клонирало предходното поколение етнолози, любители на фолклора и екзотиката, общественици". Причините за това могат да се търсят както в характера на масовата култура, така и в употребите на фолклора, които се осъществяват в тоталитарните държави в епохата на модерността.

Книгата на Ан-Мари Тиес не се занимава с травмите на нациите и историята на национализмите. Това е по-скоро изследване на голямото поле от хуманитарни идеи, които съпътстват създаването на модерните нации. В резултат на това, както и поради характера на използвания подход, в работата не се отдава приоритет на едни или други митове, изграждащи националистическите традиции в една или друга страна. Вероятно това е една от причините да липсва задълбочено разглеждане на отделните национални традиции, тъй като логиката на изложението следва преди всичко онези идейни и политически проекции, които оказват най-силно влияние за формирането на концепциите за модерната нация. Широката концептуална платформа, на която е положено изследването, дава възможност изданието да се включи със свой принос в съществуващия от няколко години дебат в полето на българските хуманитарни и социални проучвания по проблемите на нацията.

• [1] Книгата излиза на английски език през 1978 г., а българското издание е през 1999 и отново е дело на издателство "Кралица Маб".
• [2] Barański, Janusz. Etnologia i okolice. Eseje antyperyferyjne. Kraków: Wydawnictwo UJ, 2010, s. 23.