Анн-Мари Тиес

Нациите не са нещо вечно. Те имат начало, ще имат и край. Най-вероятно ще ги замени европейската конфедерация.

Ернест Ренан, „Какво е нацията?”, Лекция, изнесена в Сорбоната на 11 март 1882 г.

Героите на нашата история на идентичността все още са живи; можем да ги срещнем по информационните магистрали. Осиан и Вук Караджич, „Барзас Брейс”, „Калевала” и „Калевипоег”, келтите и даките, традиционната музика и националните занаяти са в интернет. Техният киберживот отразява съвременните проблеми и конфликти.

Celtic Legacy, Dance of the Celts, Barzaz Breiz-C’Hoazh Hag: гигантски каталози позволяват да се купи по интернет, чрез домашния компютър, CD с келтска музика. Специализирани сайтове предоставят на любителя цялата необходима информация и коментари за последните продукции. Традиционната музика процъфтява днес: за това свидетелства умножаването на фестивалите, които привличат хиляди зрители. Прибягването към древното европейско наследство отново служи при офанзивата срещу културната хегемония, този път на Съединените щати. Предимно във вида на мултикултурна традиция се развива музикална форма, която къса с нормите на северноамериканската музика. Бретонска гайда и циганска цигулка, български хорове и корсиканска полифония, скандинавски и шотландски мелодии: те се редуват във фестивалните програми, често се съчетават, за да се получат изцяло нови композиции. Могат да се добавят и инструменти и ритми от музиката, пристигнала в Европа с имигрантите: африкански барабани и арабски раи се съчетават с келтската или окситанската музика. Трансисторическо и трансевропейско врящо гърне: китаристът на една италианска група за готически рок се казва Осиан, басистът е Влад, а на синтезаторите свири Немият Бард. Дали не се създава ново наследство на идентичността чрез взаимно проникване на националните компоненти?

Крайно десните националисти също посягат към наследството на предците: рок песни възпяват викингите, келтите и германците или боговете от скандинавския пантеон и ги въвличат в расистка борба срещу имигрантите. Северната лига на Умберто Боси изобрети Падания и за няколко години я снабди с „национална” история и култура, като реанимира схващането, издигано още в края на миналия век от фолклористи от Пиемонт, за двойния произход на населението на Италия: Северът, разбира се, произлиза от келтите. Друидите, жертва на чужди нашественици и на римокатолическата нетърпимост, са призовани от активистите на Падания в сражението срещу данъците.

Война за даките бушува в интернет: унгарски сайтове атакуват теорията за приемственост между даките и румънците, докато румънските сайтове изброяват доказателствата за непрекъснато обитаване на територията от времената на великите предци. Лингвистичните битки в бивша Югославия са не по-малко разгорещени. Множество хърватски сайтове обясняват подробно, с много цитати, че новата национална държава има свой собствен език, засвидетелстван още през Средновековието и коренно различен от сръбския. Вук Караджич, създател на сърбо-хърватския, се заклеймява като един от първите дейци на пансръбския империализъм. Граматикът, почитан от сръбските сайтове като една от най-големите фигури в националната културна история, е хулен на сайтовете на Черна гора, защото не бил способен да различи уникалността на езика на Черна гора и го смазал при своята реформа. Естествено, тези езиково-националистически сблъсъци в интернет се провеждат на английски...

Други национални държави, стари и нови, предлагат по-спокойно на потребителите да открият славното им наследство и съвременните му варианти. Финландия представя CD-ROM с „ХиперКалевала”, нови пощенски марки възпроизвеждат картините на Гален-Калела по песните от епоса и дори превода му на неевропейски езици. Балтийските държави обясняват литературата си, показват картините си, описват своите занаяти.

Не е необходимо сложно оборудване, за да направите сайта, а разпространението на информация чрез този канал е евтино. Възхвалата на нацията в интернет по-често е дело на отделни лица, а не на официални органи или публични институции.

Заплашени ли са националните идентичности от глобализацията? Във всеки случай, засега те откриват нова жизненост благодарение на глобалната медия, символ на настъпващите промени. Истинският въпрос е дали социалната и политическа функция, която изпълняват през последните два века, ще продължи.

Един призрак броди из посткомунистическа Европа: пробуждането на национализмите. Той има и двойник: глобализацията, ликвидаторка на нациите. Прогнозите за бъдещето често приемат формата на апокалипсис с противоречиви причини. Капитализмът променя основите и мащабите си. Глобализацията на търговията, мощта на международните корпорации и мобилността на финансовия капитал ограничават възможностите за държавен контрол върху производството на богатство и неговото разпределение. Европейските държави трябва да управляват социалните последици от икономически решения, върху които имат все по-малко влияние. Правата, придобити чрез борби и компромиси в рамките на националната държава, се оказват остарели: какъв смисъл има да се стачкува срещу компания, която пренасочва производството си в зависимост от конюнктурата? Политическият суверенитет произтича от нацията, но държавата, в която тя се вписва, вижда собствения си суверенитет de facto ограничен от икономическите агенти, за които националните граници вече нямат значение. Във формата, в която я познаваме, нацията се появява във време на дълбоки икономически промени. Тогава тя е свързваща сила, която помага за създаването на политическа и социална организация по мярка на промените, преобърнали изцяло начина на живот на населенията. В това, че нейната роля приключва в момент, когато започва друга радикална промяна, няма нищо трагично, при условие, че нова свързваща сила ще да дойде да я замени. Историческото задминаване на нацията вероятно няма да означава и нейната смърт, както и нейното изграждане не се е оказало разрушително за други колективни образувания, просто останали с второстепенна роля.

Европа придобива структура, предназначена да отговори на предизвикателствата на световната икономика. Концепцията й е производна от тази за държавата. Европейският съюз издава общностни регламенти, установява на своята територия свободно движение на хора и стоки, въвежда валута и има парламент и изпълнителна власт. Затова пък му липсва всичко, което съответства на нация: колективна идентичност, принадлежност към обща територия, общ идеал за братска солидарност. При сегашното състояние на нещата европейците изглеждат толкова надарени с национална идентичност, колкото са лишени от европейска идентичност. Илюстрациите, избрани за новата валута, го показват ясно: банкнотите на еврото са украсени с измислени мостове и прозорци, вдъхновени от хронологията на архитектурните стилове на Западна Европа (последните три века впрочем са запазени за едрите банкноти, всекидневните плащания ще бъдат под знака на преднационалната епоха). Но преди два века не е съществувала общата идентичност, която да обедини пруския юнкер и баварския селянин, калабрийския овчар и буржоата от Тоскана, или поне не се забелязва нещо подобно. Историята на нашите нации показва, че колективната идентичност се изгражда с работа, която също е колективна и се опира на новите средства за комуникация. Тя дава и още един урок, по-важен: нацията е разработена във връзка с две идеи, които тогава са нови в Европа: щастието и демокрацията. Те не са остарели. Разработването на обща идентичност ще бъде безсмислено, ако не е свързано с истински политически проект, който да предложи на гражданите на Съюза да станат отново господари на своята съдба.

Превод Гриша Атанасов