„Преводната белетристика от първата половина на XIX век“¹, във второ издание от 2025 г., има своя съдба на преиздаване, невъзстановими страници, рецензентско оспорване и редакторска подкрепа. При коректно представяне на поколения изследователи, работили по темата, ясно предзададени подход и цели, авторът ни води през асиметрии между хронология на фактите и дефинирани закономерности, през невъзможно „пригаждане на модели, сюжетни схеми, идеи и пр.“, изработени в чужди литератури. С теоретична прозорливост и мисловно пренасочване задава нова гледна точка към проблем, който, оказва се, е само привидно еднозначен и предизяснен.

Това не е рецензия. Изследванията на Н. Аретов върху преводната литература през Възраждането отдавна са защитили своя авторитет в научната общност. Ще стане дума за тезис с високо ниво на литературоведска производимост и семантизация. В ранни преводи на повествованието за Александър и на откъси от източния приказен сборник „1001 нощ“ Н. Аретов вижда гранична историко-културна ситуация на Българското възраждане. Извършва многопластова археологическа работа по реконструкцията на двата културни източника. Археология на знанието, проведена спрямо „романа за Александър“, създаден към II–III в. „на гръцки език въз основа на разкази, исторически съчинения и сборници от писма“ – „една от най-разпространените творби в европейските литератури“, откроява пластове на „елинистични варианти“, на християнизиране, на апокрифни евангелия, на разказвачески техники, присъщи за източните повествования. Коректно позовавайки се на изследователите, направили ги налични в литературното поле, Аретов следва възрожденски преводи на т.нар. Александрия, възпроизвеждайки вариативността им. Уникалността на културната ситуация е в ръкописното битие на преводите, при което амплитудата между преводач и читател силно се стеснява. При ограниченото разпространение на ръкописа до определен кръг, преводачът и читателят се оказват пределно (и показателно) сближени в избор на четиво в определена историческа среда. Откроява се културно съзнание, все още свързано със средновековната българска книжнина (в която повествования за подвизите на Александър са познати) и с агиографския жанр (чийто модел преводачът следва, а читателят разпознава). Но вече, реконструкцията на Аретов изследва това, откроява се историческата граничност на съзнание, което търси себепотвърждение в промяна, нови свързвания, прекомбиниране на повествованието при превода и четенето. Както например в ръкописа на поп Пунчо от 1796 г., който „възхожда към някои моменти от Александрията и същевременно се свързва с българския цар Александър“ (Аретов, 2025: 16). Най-изразителен пример Н. Аретов посочва чрез пространно цитиране на Боню Ангелов, разчел в Габровската преправка на „История славянобългарска“ от 1833 г. „сглобяване“ на превод на Александрията и преработка на Историята на Паисий (Аретов, 2025: 18). „Ако литературният живот се е възраждал почти от нулево ниво, то тогава Александрията би била особено значително събитие в него, а авторите на преводите – новатори от голям мащаб. Това обаче не може да се твърди…“ (Аретов, 2025: 21). Оспореното допускане не отхвърля пробудения порив на възрожденския човек, който между познатия ред на Средновековието и Новото време съ-творява в преводно повествование героически, религиозни, исторически версии на човешкото.

Друго съчинение на културната древност, което Н. Аретов поставя в началото на преводната книжнина на Българското възраждане, е „1001 нощ“ – „една от най-разпространените творби на световната литература“. И тук с лекотата на непреднамерена ерудиция авторът следва културната география на книжовния паметник: възникване (около IX в. в древна Индия); преводи (персийски, арабски); редакции; издание от 1835 г. в Египет; ръкописно разпространение в Европа; най-ранен превод на френски език от Антоан Галан, публикуван през първите две десетилетия на XVIII в., „който предхожда печатните издания на арабски“; по френския превод „са подготвени издания на основните европейски езици“.

На границата на XIX в. източният приказен корпус намира своите възрожденски читатели чрез Софроний Врачански. „Митология Синтипа философа“ от Втори видински сборник на Софроний Врачански „Разкази и разсъждения“ (1802) „съответства частично на „Разказ за царския син и седемте везири“ от прочутия сборник „1001 нощ“ (Аретов, 2025: 23). С присъствието на Софроний преводаческият сюжет се променя: към това разбиране ще ни поведе литературноисторическата реконструкция. Н. Аретов отбелязва постигнатото в ранните възрожденски преводи и персонализира преводаческото изкуство при Софроний, анализирайки „обединяване на два мотива“, „преплитане на мотиви“, „вставяне“. Разширява ракурса към цялостната организация на Втори видински сборник, в който „Митология Синтипа философа“ е поместена заедно с още четири части, сред които „Езопови басни“ и „Философския мудрости“. Отбелязва, че Софроний само при „Синтипа“ посочва преводния характер. Анализът се движи в особено текстово поле между превод и авторство.По същото време, уверяват ни филологическите разкопки на Андриана Спасова-Топурова, Софроний превежда от новогръцки източник стихове от „Илиада“ на Омир, които са поместени във „Философския мудрости“². Същевременно Н. Аретов допуска авторство на Софроний на някои от кратките форми в тази част от Втори видински сборник. Оставя без отговор възможността, но е достатъчно детайлен, за да проследи „публицистични отклонения“ и фрагменти, свързани с Историята на Паисий и с българската история във „Философския мудрости“, както и – авторски „допълнения“ на преводача в „Езопови басни“. Обобщението е: Софроний „като преводач безспорно е най-ярката фигура у нас в началото на века“. Аргументите обаче – „първи последователен опит да се използва народният език за книжовни цели“, „първи опит за стилистично разслояване на езика“, и особено творбите, изброени в подкрепа: „Гражданское позорище“, басните, „Синтипа“, „Житие и страдания“ (Аретов, 2025: 66) – отново обсъждат въпроса в исторически подвижното поле между превод и авторство.

Следвайки детайлните текстологични анализи на Афродита Алексиева, Аретов обстойно сравнява ръкописния превод на Софроний и двете печатни издания на „Синтипа философа“. В археологията на източниците на превод и привеждането на съвременни изследвания за тях постепенно се прояснява промяна в разбирането за превод. Аретов отбелязва публикация в сп. „Български книжици“ (1858, № 9, 11, 14), където преводен вариант на Е. Мутева е съпътстван с кратка рефлексия над източника като „фолклорен паметник“, който обаче все още не се свързва с „1001 нощ“. Отбелязвайки, че „по-рано никой от преводачите на „Синтипа“ не го свързва с приказния сборник, Аретов пише: „За първи път на български език под оригиналното заглавие и започваща от началото на сборника „1001 нощ“ творбата се появява в „Цариградски вестник“ (17 март–17 ноем. 1856)“. Преводачът не е посочен. Следва издание в два „свитъка“ (1864, 1867) с предговор на издателя И. Мънзов (Аретов, 2025: 48–52). Археологията на знанието в края на XVIII и през XIX век следва колебливо и неустановено разбиране за автор, авторство, превод, преводач, но се оказва пред неизменни прояви на творчеството на възрожденския човек.

С колебаещ се характер, и съвсем различно от новата литературата, е и разбирането „що е творба“. И античното героическо повествование за Александър, и съкровищницата от 1001 източни приказки са подвижни вариативни корпуси с предполагаемо авторство при Александрията; с несъществен въпрос за авторството, присъщо за фолклора, както е при „1001 нощ“. За възрожденския човек – все още свързан с анонимното авторство на средновековната книжовност, и никога неотделил се от фолклора – изборът на тези две творби за превод е всъщност избор на творчество. Изследователите коректно ги определят като преводи и също така коректно търсят пряк източник на превода: „Две основни за първата половина на века групи източници: на първо място – гръцките, на второ – другите балкански езици“ (Аретов, 2025: 67). Възрожденските преводи на Александрия и откъси от „1001 нощ“, създавани и битуващи в ръкопис, са (уверява ни Н. Аретов, проанализирал различия на преводите) с вариативна структура, понякога по-близо до източниците, в други случаи – отдалечаващи се от тях, с поясняващи или допълващи детайли. Но нека отбележим: чрез варианти на конструкцията „рамкираща история“ и „вставни“ разкази преводите са изградени в повествователно съответствие със структурата на превежданите глобални текстове, части от които превеждат, без да имат поглед към цялото, или без да имат знание за първичния източник. А това несъмнено е същностна проява на творчество. Живото фолклорно съзнание, което очаква възприемателят/слушателят да участва, променя, допълва, създавайки варианти, анонимността на книжовника в старата литература, писмените следи на неназован преписвач, отбелязал труда си върху страниците, приписките, в които се чува гласът на челите ръкописа – в граничността на времената отговорът на въпроса „Що е автор?“ е исторически определен и напълно различен от идеята за автора в модерната литература.

В изследването за превода от първата половина на XIX век Н. Аретов разглежда множество ръкописни преводи на Александрията. Позовавайки се на описа на Б. Цонев Т.1), посочва препис от 1850 г. на сборника на Софроний, в който е включен фрагментът „Митология Синтипа философа“. Десетилетие преди това, в 1844 г., „История на Великий Александра Македонца…“ и „Баснословие Синтипи философа“ Весма любопитное…“ са отпечатани за пръв път у нас. Издател на „Баснословие Синтипи философа…“ е Христаки Павлович, името на преводача е посочено с инициали (Аретов, 2025: 18; 25–26).

Да припомним: Поп Стойко Владиславов от Котел, бъдещият епископ Софроний Врачански, има два преписа на Историята на Паисий, вторият е от 1781 г. В 1844 г. печатното издание на „История славянобългарска“ е направено също от Христаки Павлович. Заглавието на ръкописа е променено, името на Паисий не е отбелязано. Някои от тези факти и години знаем, други ще запомним, трети – не. Но непременно ще забележим непоследователното битие на ръкопис и печатно издание във възрожденската книжнина. Както и отсъствието или непоследователното посочване на имената на автор и преводач. Формирането на историческо мислене е продължил през Възраждането процес, при който зададената цивилизационна и историко-културна идентичност в Историята на Паисий се препотвърждава с всеки от нейните преписи като колективна и лична самоидентификация. Ръкописните ранновъзрожденски преводи се оказват в значещ контекст с преписи на Историята на Паисий.

Ако разширим перспективата с „Българска литература XVIII–XIX век. Един опит за история“ (2006) на Н. Аретов и Н. Чернокожев, в масива от имена и творби на книжовници ще се открои ракурс към ръкописното и печатното битие на възрожденската книжовност като уникална и нехронологична проява. В корпуса от т.нар. „литература на факта“, по систематизацията на Аретов, Чернокожев, са летописни бележки, хроники, исторически проучвания, конкретизирани от Хроника на поп Йовчо, ръкописен сборник на Никифор и Йеротей, сбирка от „народния живот“ на Балчо Нейков, „Видрица“ на поп Минчо Кънчев, Библиотека на д-р Ив. Селимински, както и историографията на Сп. Палаузов и Марин Дринов.

Налице е съзнание, за което разказът е по-важен от разказвача, ръко-писането е следа на самата история. В предела на Новото време чрез ръкописните варианти на преводите в ранновъзрожденското културно съзнание се откроява различимост между „достоверност и фикция“ (Аретов, 2025: 62). Процесът на формиране на естетическо съзнание в преводната книжнина протича едновременно с удостоверяване на преживяното в лично изписани страници – документи, от които се чува гласът на човека в историята. Прегледът на ръкописни сборници от XVI–XVII–XVIII век в „История на новата българска литература“ на Б. Пенев³ задава ракурс към естетическо съзнание, преобразуващо унаследени жанрови модели на средновековната книжовност. В словесното богатство на народните сборници Б. Пенев провежда археология и семантизация на мотиви, като неведнъж свързва поетическото въображение, драматизма, усложнената представа за света и човека в тях с фрески в стари български църкви и манастири, както и с мотиви в творби на Достоевски, Данте, Гьоте, Анатол Франс, Николай Райнов, Пенчо Славейков. Провежданата от Н. Аретов археология, потвърждаваща или отричаща архетипен мотив в ранните възрожденски преводи, отвежда при „литературни обработки“ на Еврипид, Расин, Томас Ман или при повторима повествователна структура при Бокачо, Чосър.

И двата словесни паметника от древността, с които са свързани първите преводи на литературното Възраждане, са текстови корпуси, вариативно обединяващи по-малки цялости. След като „сглобява“ динамичната „глобалност“ на двете творби, пътуващи през времето и през различни култури, Н. Аретов деконструира мислимата им цялост. Деконструкцията на изходните архетипи на преводите атомизира архитектурата им до „мотиви“, „повторими сюжети“, „характерни ситуации“, които ще се срещат в „по-късната възрожденска книжнина“ до В. Друмев, отбелязва авторът (Аретов, 2025: 61). Структурното разлагане на превежданите макронаративи, проведено от Н. Аретов, позволява да се открои генеалогията на кратки жанрове като баснята и анекдота. А така обичаните от преводачите познавателни, дидактични, моралистични „допълнения“ ще се окажат формиращи относно бъдещи прояви на възрожденската книжнина.

Н. Аретов и Н. Чернокожев, авторите на „Българска литература XVIII– XIX век. Един опит за история“, в ред на систематизация след първоначинателите Паисий и Софроний определят Раковски и Бозвели като архаисти. Следващият раздел „Учители и учебници“ по устойчивата литературоведска формула би трябвало контекстуално да означава новатори: от буквара на Берон в 1824 г. до граматиката на Богоров в 1844 г. В друг ред на историчността, позовавайки се на историографска археология, бихме могли да разчетем във възрожденската книжнина архаично ядро от: исторически реликти в ръкописа на Паисий, непрекъснато потвърждавани в преписи на Историята; уникални пресичания между хетерогенна словесност на фолклор, „народонаука“ и литература, изследвани от М. Арнаудов в „Очерки по българския фолклор“; хроники, записки, летописни бележки, отбелязващи актуални събития (Аретов, Чернокожев); остатъчни жанрови модели на средновековната книжнина в ръкописни народни сборници (Б. Пенев); „пластове от античната традиция“ (Андр. Спасова-Топурова); библейски разкази и персонажи; нравоучителни, познавателни, публицистични елементи, както и жанрови латенции в ранни ръкописни и печатни преводи (Аретов). Да отбележим: мотиви, повтарящи се сюжети, типови ситуации, персонажи (детайлно учленени в анализа на Н. Аретов) са всъщност структурни градивни атоми в текстова граматика отвъд конкретен жанр. Всички тези словесни, книжовни, културни залежи изграждат морфология на архаични пластове, която разпръснато и в различни свързвания може да бъде открита в по-късни творби. „Създаване“ на жанровете на новата литература „във всяко индивидуално произведение“ – възможно благодарение на запазващата се и обновяваща се „архаика“ (Бахтин) – предстои при авторите на Късното възраждане. Ще го открием при Каравелов и Ботев. В „свирепо настроение“ пластове от архаиката ще ни изненадат при Радичов. Генеалогията на модерното естетическо съзнание е възможна перспектива към литературния XIX век. Уверява ни книгата на Н. Аретов.

https://kultura.bg/web/%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F/

––––

¹ Аретов, Николай. „Преводната белетристика от първата половина на XIX век. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията“, второ допълнено издание. Ред. Андр. Спасова-Топурова. – София: „Кралица Маб“, 2025. Всички цитирания са по това издание.

² Спасова-Топурова, Андр. „Антични реминисценции във възрожденската книжнина“. – София: ИЦ „Боян Пенев“ – ИЛ, „Scribens“, 2020, с. 408.

³ Пенев, Б. „История на новата българска литература“. Том II. „Българска литература през XVII и XVIII век“. Под ред. на Борис Йоцов. – София: Държавна печатница, 1932.