В началото и в края

„Първи и последни стихотворения“ е третата книга от колекцията „Неиздадените“ – след „Опасно знание“ на Константин Петканов и „Ранни стихотворения“ на Иван Цанев. Колекцията включва текстове, които по различни причини никога не виждат бял свят и не излизат в книга – част от тях са цензурирани, други – укрити, а трети просто потъват в личния архив или остават забравени по страниците на старите вестници и списания. „Неиздадените“ е част от научноизследователската програма „Литературата на Народна република България (1946–1990)“ на  департамент „Нова българистика“ на НБУ в сътрудничество с Националния литературен музей и сега фокусът е върху творчеството на Николай Кънчев.

С „Първи и последни стихотворения“ кръгът сякаш се затваря – тук на едно място са събрани не само стихотворенията на Николай Кънчев, които досега не са включвани в книга, но и първите, и последните стихове на поета. Тук е най-ранното творчество на 20-годишния Николай Кънчев – стихотворения, които са се появявали в периодичния печат между 1959 и 1965 г. и които по ред причини по-късно не попадат в книгите му. Тук са и „посмъртните“ му стихове, писани от май до септември 2007 г., едва няколко месеца преди внезапната му смърт на 9 октомври 2007 г.

Съставителят и редакторът на сборника Пламен Дойнов обаче уточнява, че когато говори за „Първи и последни стихотворения“, предпочита да не казва, че това е книга от Николай Кънчев, а по-скоро да говори за нея като за книгата „Николай Кънчев. Първи и последни стихотворения“. Не за друго, а защото тук липсва специфичният авторски избор на Николай Кънчев, който много прецизно композира всяка от стихосбирките си.

„За него книгата е изключителна, окончателна територия, върху която поетът подрежда стиховете, които би искал да останат – в книгата и във времето. Така неговият избор от първите му стихотворения е извършен от самия него в дебютната книга „Присъствие“, а от последните си стихотворения той тепърва щеше да избира, за да състави следващата си книга, но не дочака този момент“, пише Пламен Дойнов.

От „Първи и последни стихотворения“ обаче можем да разберем какъв път изминава Николай Кънчев – и понеже между ранните и последните стихове тук сякаш няма нищо – още по-ясна изглежда посоката, в която е поел поетът, като се е отказал да спазва зададената от онези години линия. Сред първите стихотворения не е проблем да разпознаем т.нар. календарна поезия, както я нарича Пламен Дойнов – стихове, посветени на Първи май или Нова година, но дори сред най-ранните му текстове ги има онази лаконичност и онзи втори план, които стават характерни за по-късната поезия на Николай Кънчев. Можем да наблюдаваме как Николай Кънчев се отдалечава от общите теми за едно поколение, за да открие свои собствени, как се оформя езикът му, за да изгради свой разпознаваем почерк.

Тази книга опровергава и мита, че поезията е изкуство, което не изисква всекидневни усилия. Тук става ясно, че в последните месеци от живота си Николай Кънчев пише почти непрекъснато – все по-прямо, все по-автобиографично, все повече като равносметка, с все повече ирония.

„Аз преминал съм в отвъдното, което

е обратната страна на битието

на бита и вече не битувам в тяло,

обуславяно от земното пространство“,

пише Николай Кънчев в стихотворението „Поразен/от мълния на красотата“ няколко седмици преди смъртта си. Сякаш е усещал предстоящото. Сякаш с поезията се е подготвял за срещата със смъртта, по думите на съпругата му –  поетесата и преводачката Федя Филкова.

„Публикуваните тук за първи път в книга последни стихотворения са от месеците и дните преди смъртта му, за която той се подготвяше отново по свой си начин - с писане на стихове. Поет до последен дъх.“