Фолклорът и националната идентичност
Култура - Брой 5 (2711), 08 февруари 2013
Появата на новата книга на Николай Папучиев „Фолклор и национална култура” (Издателство: Кралица Маб, 2012 г.) не е случайна. Дебатът за динамиката на процесите в българската култура в модерната епоха, за мястото на това, което доскоро назовавахме като традиционна, народна или фолклорна култура във формирането на националната ни идентичност през ХІХ и ХХ век, за мястото на българския интелектуален елит в тези процеси е особено актуален и необходим, при това не само по повод на 150-та годишнина от рождението на Иван Шишманов, един от създателите на модерната ни народоука. Както ни показва авторът, този дебат в българската хуманитаристика се води с променяща се интензивност още от епохата на Възраждането и преминава през различни идеологически програми, превърнали се в политики на модерната държава. Проблемът за това как се конструира „традицията” в рамките на изграждането на национална (а не просто народна) култура, кое е „автентичното” в българската традиционна култура и фолклор наред със засиления интерес към културното минало и идеологическите употреби на „богатото фолклорно наследство”, е поставено в контекста на опитите за създаване на колективна идентичност от модерен тип.
В тази връзка изследването на Николай Папучиев поставя редица въпроси, които вълнуват изследователите на това културно минало и в днешната „постмодерна” антропология: Дали наистина познаваме историята на формирането на националната си идентичност? Защо формиращата се българска национална идеология разпознава във фолклора „автентичнобългарското”, с което да легитимира процесите на национална консолидация? Как се селектират фолклорните текстове и образите от традиционния бит (архитектура, носии и т.н.), превърнати в емблематични за „автентичнобългарското”? Доколко в модерния разказ за културното минало на нацията „традицията” покрива представата за модел на предаване на културни ценности, източник и генератор за постоянно развитие на културни системи от различен порядък; и доколко определянето й като набор от артефакти, техники и стереотипи, които се сравняват с „автентичните” образци, но в контекста на туристическата индустрия, се превръщат в реплики-сувенири, свързани с културната история и фолклора? След като стана ясно как се „изобретяват” традиции дори в една строго консервативна страна като Великобритания (след книгата на Ерик Хобсбаум), а българската етнология показа как се „осъвременява” и модернизира народната култура (след изследванията на Тодор. Ив. Живков и Стоян Генчев), не е ли време да направим и следващата крачка – да изясним за себе си, че под „традиция” всъщност постмодерната антропология разбира съвременната интерпретация на собственото ни културно минало, което всяко следващо поколение приема и „преподава” по свой модел на следващите, изграждайки собствената си идентичност?
Анализирайки стъпка по стъпка политиките на модерната българска държава, Николай Папучиев показва как фолклорните образци и културните артефакти на българската традиционна култура, селектирани като „най-доброто, което е създал българският дух”, са внимателно анализирани, проучени и представени пред най-широка публика в рамките на министерския Сборник за народни умотворения и на Народния етнографски музей, за да бъде изграден образа за културното минало на нацията. Нещо повече – показано е и как тези високи постижения на българския фолклор и народна култура са превърнати в образци, залегнали и в образователните програми на следосвобожденска България. Така „обучението” на фолклор и (традиционна) култура се превръща в част от осъзнатата стратегия за формиране на българска национална идентичност.
Изследването показва и как с развитието на масмедиите (преса, радио) постепенно фолклорът едновременно влиза в трезора на „високи постижения” на националната култура, превърнати в образци, но и става част и оказва силното си влияние върху това, което по-късно наричаме „масова култура”, а през втората половина на ХХ век – в т.нар. „култура на широките народни маси”. С това книгата на Николай Папучиев внася важни щрихи в дискусията за мястото на съвременната наука, изучаваща фолклора и културната традиция, в изследването на културното ни минало и нелекия път на формиране на българската национална идентичност.
