Предговор

Изследването е опит да се покажат сложните и динамични процеси в областта на културата през призмата на антропологичния интерес към онази нейна част, определяна като традиционна, народна или фолклорна. Наред с всички въпроси за характера и същността на традиционната култура, като основен за работата се очерта проблемът за идеологическите употреби на "богатото ни фолклорно наследство" в контекста на "големите" национални наративи, които се изграждат през ХIX и XX век. Изграждането на представата за миналото посредством обръщане към традицията и формиране на засилен интерес към наследеното става част от опитите за създаване на колективна идентичност от модерен тип. Националната идентичност има нужда от своето културно минало, поради което в модерната българска държава се полагат сериозни усилия за неговото съхраняване, изучаване и популяризиране. Обединени са усилията на учени и интелектуалци, политици, държавници и журналисти в опитите да не се остави да бъде унищожено богатството на традициите. Така се формира характерът на модерната епистема, която предполага наличието както на изследователски механизми, така и съществуването на такива, чрез които се популяризира наследството от миналото. Съобразно колективните ценностите, които в епохата на модерността различни идеологически програми се опитват да формират, се остойностяват голяма част от наследените от традицията културни артефакти. Множество фолклорни текстове, елементи от бита и облеклото, предмети, използвани в трудовата дейност, и пр. са определяни като важна част от наследството, представяни са като емблематични и образцови свидетелства за миналото на народа. Най-доброто, което е създал "българският дух" и което нацията е получила в наследство, трябва да бъде внимателно анализирано, проучено и представено на най-широка публика, за да се създаде история. Културната история на нацията.

Тези процеси са разгледани в европейския контекст, в който се полага българската нация в епохата на модерността. През тази призма в работата са проучени идеологическите пресичания, които оказват влияние върху механизмите, чрез които фолклорът се извежда като елемент на колективната идентичност и се разпознава като част от "високата" култура. По този начин представата за миналото се разглежда като конструкт, моделиран от различни по тип идейни и дори естетически влияния. Независимо от различията в идеологическите послания тази представа остава относително постоянна в своята най-съкровена същност. Веднъж формирана и популяризирана като ценност в периода на ранната модерност, тя се запазва и устоява през целият ХХ век. Противоречивите в идеологическо отношение опити за интернационализация на културата само довеждат до превръщането на тази представа в символ на национална идентичност, реализирана на едно битово или прикрито за официалната публичност ниво.

Тази книга обаче има претенцията да премине отвъд въпроса за употребите на фолклора във формиращата се култура на модерната нация. Подобни опити, при това доста успешни, са правени в България и с част от резултатите, получени от тях, настоящото изследване кореспондира. Изчерпателното им посочване тук обаче не се случва не само поради ограничения в обема, а и заради методологическата ориентация на работата. Задачата, която стои пред този текст, е не само да разкрие тези употреби, а и да посочи особената конкурентна среда, в която е поставен фолклорът, в условията на масовизиращата се култура след 1878 година. Употребите на фолклорното се осъществяват на няколко нива, които са в непрекъснато напрегнато съперничество помежду си. В резултат на това се формира културна картина, кореспондираща с представите на отделния човек, в която важно място заемат – съзнателно или не, проекции на фолклорното. Механизмите, по които се формира тази представа, са сред водещите въпроси, на които се отделя внимание в работата. Чрез тях се анализира инструментализирането на фолклора в модерната епистема. Процесите, които довеждат до все по-засилващ се фолклоризъм в сферата на културата, реализирани чрез включването на текстове, мотиви, мелодии и предмети или разкази за тях в авторски произведения, правят възможно проникването и съвместното съществуване на знакови единства от различен семиотичен порядък. По този начин фолклорът се превръща в обект на идеологически употреби. Наред с това, че става част от "националната култура" в епохата на все по-разширяващата се масова употреба на културни продукти, той придобива ново битие. Неговото популяризиране го превръща в продукт за масово тиражиране, копиране и употреба, което на свой ред оказва силно влияние върху "естествената" среда, в която се реализира. Промените формират нов тип комуникативни контексти в плана на културата, което довежда до дълбоки трансформации в самата структура на културата. Колективното единство, разпознавано като основна характеристика на традиционната култура, се разпада и постепенно индивидуализацията и секуларизацията вземат надмощие в социалната публичност. Необходимостта от нов проект за колективна идентичност поражда проекта за просветеното четене на миналото. Съобразно него наследството започва да се представя избирателно. Идеята за популяризирането му е подвластна на определен тип идеологически стратегии, които довеждат до редуцирането на наследството до "ценности", необходими за модерната национална идентичност.

Разпознаването на тези стратегии като елементи на модерната епистема, реализирани в социалната публичност, от една страна, или като скрити в изследователските наративи за националната култура и нейното минало – от друга, се осъществява през призмата на текстологичното четене. Този подход е далеч от аналитичния инструментариум, с помощта на който може да се извърши деконструкция на наследеното и формираното като научна традиция в областта на науките за културата. Деконструктивистките практики не биха били достатъчни, тъй като работата, както вече се отбеляза, преминава отвъд въпроса за националната култура като своеобразен конструкт, в който фолклорът има своето голямо място за подсилване на идеологическото конципиране на миналото. Водещ за текста е проблемът за това как се умножават кодовете на фолклора в модерната култура. По тази причина употребите му от страна на националната култура се разглеждат само като трансмисия в процеса на неговото умножаване. Тя безспорно е изключително значима, доколкото му придава легитимност и социален престиж, разпознавайки го като автентичен елемент от миналото на народа. От друга страна обаче е важно да се отбележи и рецепцията, която се получава и която на практика става част от културата, където си дават среща кодове от различен порядък. Казано метафорично и може би не съвсем точно – автентичното ("текстът на културата") си дава среща с автентичното ("текстът за културата"), за да провери себе си и да се "поправи", ако са се получили някакви разминавания в действителността. Тази рецепция е сам по себе си доста важен и пространен изследователски проблем, чието изчерпване излиза извън възможностите на работата. Нейното отбелязване има значение дотолкова, доколкото представя сложната динамична среда, която променя разбирането за фолклора в контекста на модерната култура на ХХ век.

За да постигне тази задача, изследването се фокусира върху епистемата, която се проектира в "скритите стратегии" на текстовете за културата. Това неминуемо отпраща към въпросите на теорията и историческото развитие на фолклористиката и етнографията в България. Тук отново работата пропуска редица изследвания, които са важни и значими за обособяването на предметните области и дисциплинарните полета. Те биха могли да бъдат обект на самостоятелно изследване, което да се занимае с историческия развой на науките за културата в светлината на последните промени, които се осъществяват в научната епистема. Настоящият текст ще си е изпълнил задачата, ако е допринесъл за методологическото изясняване, макар и частично, на някои от "повратните" точки в развитието на научната традиция. Работата изхожда от разбирането, че онези теоретични напрежения, които са съществували в полето на българската фолклористика и етнография, са вече част от историята на тези науки, а не от съвременната им биографична предопределеност. В случая не става дума за отричане или загърбване, а за рефлексивен прочит на цялостната епистема, част от която са и научните търсения в областта на културата. Това е опит за историзиране отвъд емоцията и биографиите на полето, а теоретичното разтваряне насочва вниманието към вътрешните основания и мотивации на процесите.

Николай Папучиев