За греховете на критиката и отвъд тях

Култура - Брой 4 (2487), 01 февруари 2008

Макар че през последните двайсетина години набързо успяхме да станем модерни и дори постмодерни, историята на българската литература остава все така „тоталитарно“ написана: в един централизиран „голям“ разказ за най-важните имена и творби. Критическият поглед все още разпознава миналото в единствената перспектива на неговото „генерално“ случване. Продължават да липсват истории, написани от частна тематична позиция. Ето защо книгата на Николай Аретов „Убийство по български“ ми се струва важна; тя е пробив в „генералския“ тип историзиране на литературния процес; пренаписана е историята на българската литература от гледна точка на нейната способност да разказва за престъпления. По отношение на тематиката изследването наистина има онзи пионерски характер, който е заявен в Увода, макар и като скромната амбиция да се предложи „задоволителна основа, върху която могат да стъпят бъдещите изследователи“. Авторът тръгва от опита да се отговори на един въпрос, който изглежда вечен: защо човекът обича да чете за престъпления? Всъщност той представя редица от вече дадени отговори: защото жестокостта се съдържа в самата природа, както е казал онзи известен маркиз; защото имаме нужда да се развличаме и откъснем от ежедневието, както пише Джон Пристли в есето си „Защо чета криминални романи в леглото“; или пък по дълбинни причини, достъпни на психоаналитичната теория и нейните привърженици в многобройни версии, но винаги в някакво отношение към вече казаното от Фройд. Самият Аретов има предпочитание към психоаналитичния тип теоретична аргументация, представен във варианта на Ерих Фром - един доста популярен модел за адаптация на Фройдовите идеи в етично-моралистичен режим. По този път на разсъждение в българската литература се търсят дълбинни структури, свързани с индивидуалното и колективното несъзнавано, които „имат формата на сюжети“, свързани са с механизмите за катарзис и сублимация на потиснатите желания и се проявяват по различни начини в различен социален и културен контекст. Подобно дълбинно универсализиране на темата звучи интересно, още повече като знаем, че случката с библейския Соломон и двете блудници е първообраз на детективско разследване, а Тома Неверни - патрон на детективите според определението на Карел Чапек. Недвусмислено трябва да кажа, че Николай Аретов е вложил много време и труд в написването на своята книга: прехвърлил е множество стари списания, издирил е знайни и незнайни творби, споменал е отдавна забравени автори... В това отношение неговата работа има наистина пионерски характер. Амбицията за всеобхватност обаче е породила и някои проблеми. На първо място виждаме една симптоматична за тематичното писане слабост: под чадъра на „своята“ тема се придърпва възможно най-голямото количество материал, понякога в очевидно насилие върху границите на избрания жанр. По този начин във фокуса на изследването попадат творби, които рядко някой би подозрял в принадлежност към литературата за престъпления, например „Маминото детенце“ на Каравелов, „Записки по българските въстания“ или повестта „Гераците“. Липсата на тематична дисциплина е довела до едно цялостно преобръщане на замисъла в неговата реализация. De facto книгата не паредставлява история на българската литература за престъпления, а развива темата за престъплението в българската литература. Показателна е главата „Криминални мотиви във високата литература“ - тя започва с „Железният светилник“ и върви през „Иван Кондарев“ към „Хайка за вълци“ и „Лице“ на Блага Димитрова.

Вторият проблем (макар че мога да кажа „особеност на подхода“, тъй като думата щрихи в заглавието подсказва съзнателен избор на този подход) идва от огромния обем на включения материал и от избрания начин на неговото подреждане. Много творби са представени на речников принцип, т.е. чрез резюме. Там, където анализът се случва в по-голям обем, разсъжденията са внимателни и задълбочени; такъв е случаят с криминалната сериа от романи на Богомил Райнов; разбира се, тук и творбите помагат, защото са истински представителни за избрания жанр. Липсваше ми и диалог с българската критика, особено когато става въпрос за нейните търсения през последните години на преоценка и преосмисляне. Така или иначе, трудът на Аретов има пионерски характер, защото българската критика до този момент упорито е отказвала да мисли за престъпления. Тя малко напомня за онзи младеж, който отишъл да се изповяда пред Софроний Врачански: „Та това грях ли ест? Аз на тоя мисъл бях, како е най-голям грях у постния дни коги омърси человек себе сас някое запрещенное ядене. А да украде нещо или да скурви, или другое някое зло да учини, не имам го за грях“.