Забравеният и неоцененият Васил Попович

Литературен форум, Брой 15 (456), 17.04. - 23.04.2001.

Васил Попович не е от водещите фигури в българския литературен и политически живот. За него се писа малко, а се знае още по-малко. А той е родоначалник и активна личност в различни области в българския културен живот. Сътрудничи в българския и руския периодичен печат. Влиза в остри полемики. Ратува за литература, подчинена на злободневните социални и политически проблеми. Причината за недооценка на делото на второстепенни дейци на нацията е в недостатъчната заинтересованост на изследователи да проникнат в духовното им битие, да потърсят стимулите, които ги ръководят в писателското им поприще. Наистина, те не са законодатели. Но включени в контактите на епохата, са обвързани с предпоставките, нюансите, нейната атмосфера. Попович е един от тях. Така, недостатъчно проучен, лишен от пробивност и показност, той преминава в забрава. И 104 години след неговата смърт (7 август 1897 г.) трябваше да получи аргументирана, справедлива и обстойна оценка. Тя бе дело на литературоведа Николай Аретов, който през 2000 г. обнародва солидно издание на съчиненията му - "Васил Попович. Съчинения", и съдържателна монография - "Васил Попович. Живот и творчество".

Да се пише за забравени и онеправдани писатели от далечното литературно минало, е задача колкото примамлива, толкова и трудна. Необходимо е да се преровят голям брой български и чуждестранни вестници и списания, да се открие писаното от твореца и за него, да се установи авторството на публикации, неподписани или с псевдоними, да се проследи родословието му, да се установи какво е възприел от региона и националната общност. И най-същественото - да се открие, разчете, анализира архива му, да се отсее ценното от малоценното, да се проследи творческата история на отделни произведения, писани по различно време, останали в различни редакции. Да се издири кореспонденцията с негови съвременници. И чак след тази огромна по обем и времетраене научна дейност, след като се откроят контурите на епоха, среда, тенденции, изследователят да навлезе в същността на задачата - да сътвори портрет, в който да открои унаследеното от новото, подражателното от самобитното, личното от колективното, идентичното от предполагаемото. Такъв път е извървял като издирвач и анализатор и Николай Аретов. Той се е запознал с всички публикации на Попович, проучил е в детайли архива му, в който открива както обнародвани, така и непубликувани негови творби. Разпределил ги е по раздели: проза; драматургия; поезия; непубликувани стихове; стихове за деца; критика и публицистика. Този огромен фактически материал е трябвало да се разчете и предаде в автентичния му вид; да се съпоставят конкретни редакции; да се дадат пояснения към текста - на имена, събития, старинни и чужди думи; да се коригират неточности. И от този солиден писмен масив да се посочат жанровите координати на едно творчество, останало в значителната си част в ръкопис. Задача, изключително трудна, но осъществена с любов и изследователска компетентност. Към публикуваните материали, които Аретов свързва с името на Попович, имаме една забележка. Трите стихотворения, които Васил Попович обнародва в сп. "Общ труд", бр. 2, 1868 г. ("Три деви сироти", "В памет покойному J. С." И "Песен анакреотична"), подписани "Велко", според нас, са не негово дело, а на Васил Д. Стоянов. В някои свои публикации, излезли в чешкия периодичен печат, той се подписва с псевдонима "Вельо", "Велко", който фактически е метаморфоза на собственото му име Васил. Стоянов е сътрудник на "Общ труд", с чийто редактор Теодосий Икономов е в приятелски връзки, когато и двамата следват в Прага.

Стъпил върху солидно фактическо градиво, Аретов прави анализи на конкретни творби, достига до свои изводи, без да пренебрегва писаното преди него, проследява тенденции. Интересът му е насочен към различни проблеми и теми в литературното наследство на Попович. Той обръща внимание върху драматичния му опит "Монолог или мисли на владиката Иларион напред да изгори българските книги в книгохранителницата на Търновската митрополия", с който се явява един от пионерите на българската драматургия. Същевременно с това обаче не пропуща да отбележи и други драми на Попович, писани след Освобождението - "Примерните родители срещу примерните си деца", "Приемний ден у доктора Мортагона. Оригинална комедия в едно действие", "Пролетариите или трай коньо за зелена трева" и т.н. Тези драматични изяви не открояват автора им като самобитен и талантлив драматург. Но чрез тях той подхваща и разработва проблеми, актуални за тогавашната българска действителност, съзвучни с атмосферата на тогавашната литературна действителност.

Дълги години продължи дискусията кой е родоначалник на оригиналната българска белетристика. Приоритет имаше становището, че Друмев с "Нещастна фамилия", обнародвана през 1860 г. в сп. "Български книжици", поставя началото на този жанр. Но година преди появата на неговата повест - през 1859 г. - в сп. "Русская беседа" излиза белетристичната творба на Попович "Отрывок из рассказов моей матери...". През 1860 г. са обнародвани и "Атаман болгарских разбойников" в сп. "Наше время", и разказът на Жинзифов "Прошетба" в "Братски труд". Творбата на Попович остава непозната за българската читателска публика, защото излиза на руски език, в руско периодично издание. По хронология обаче тя е първа. С нея преди да напишат своите белетристични произведения се запознават Друмев, Каравелов, Жинзифов. Тя ги провокира и става причина за създаването на посочените техни творби. В такъв случай, както сме посочили и в други свои публикации, не количественият коефициент на читателската аудитория, езикът, изданието се оказват решаващи, а предизвикателството, назрялата необходимост от появата на произведения, в които българската действителност да бъде изобразена в по-широк епичен план. Това дава предимство на Попович, който пръв поставя проблема за появата на една нова жанрова форма в българската оригинална литература. В случая Аретов поставя въпроса на една по-широка основа - Попович долавя необходимост, влечение към белетристиката още преди написването на "Отрывок из рассказов моей матери...". В архива му е запазен разказ, озаглавен условно "Труженик", започнат през 1852 г., т.е. седем години преди появата на "Отрывок из рассказов моей матери...". Това подсказва за тенденция, подета от него в началото на 50-те години, което също му дава приоритет да бъде смятан за родоначалник.

Заниманията на Попович в областта на белетристиката не са епизодични, а закономерно творческо влечение, продължило и след Освобождението. Произведения като "Един епизод от Мелахия", "Възпоминание за чуждите нрави в София", "Доктор Кибритов", "Даскал Първев" документират тази тенденция. И преди всичко "Беше. Повест из разказите и дневника на моя учител" - една от първите по-сериозни белетристични изяви след Освобождението, чрез която се прави опит да се анализират обществени и културни процеси през Възраждането. В нея се проследяват съдбите на две генерации, нивото на учебното дело, "историята на една, по-точно на две нещастни фамилии", според справедливото определение на Аретов. Поставена в контекста на епохата, "Беше..." се откроява като най-зрялата белетристична творба на Попович и документира заложбите му в областта на художествената проза, за които "прави заявка" още в началото на 50-те години на ХIХ век.

Васил Попович не е от самобитните поети на Възраждането и след Освобождението. Но неговата поезия е актуална, със съвременен граждански резонанс. В зависимост от това е разгледана тематично и жанрово. Докато през Възраждането е значително ограничена по количество, по-широк обхват получава след Освобождението. Тя се появява във в. "Марица", "Български глас", "Периодическо списание", в различни песнопойки. Стихотворения като "Напред, напред за слава", "Новобранец", "Цвете мило, цвете красно" се запяват като популярни песни, влизат във фонда на народната словесна и песенна култура. Най-голям принос в поезията обаче Попович има като детски поет. Затова стихосбирката му "Детска гусла" (1879) претърпява три издания. А стихотворения като "Пролет мила, животворна" се запяват като любими ученически песни.

На влога на Попович в критиката не е обръщано достатъчно внимание. Аретов конкретизира неговите приноси като критик, включва ги в контекста на литературния живот, определя тяхната стойност. Отбелязвайки първата му критическа публикация през 1859 г. в руското сп. "Русская беседа", той се спира обстойно на статиите му "По повод на Книжовното ни дружество", "Няколко забележки върху "Науката за песнотворството и стихотворството" на П. Оджаков, на труда на Йосиф Ковачев "Школска педагогия" и др. В тях се откроява усетът на литератора и педагога да оцени разумното и полезното, да разграничи ценното от малоценното. А чрез публикациите си "Нещо за новата картина на г. Н. Павлович" и "Николай Павлович. Изкуства и знания", Попович полага основите и на българската художествена критика.

Паралелно с многоликата си литературна дейност този труженик на перото се изявява и като художник – много от рисунките му са запазени в неговия архив. Не случайно Асен Василиев го определя като "първи създател на битовата живопис".

Монографията "Васил Попович. Живот и творчество" и "Васил Попович. Съчинения" извеждат един скромен български интелектуалец от "задния двор" на българската литература. Без да преувеличаваме значението му обаче, което не прави поврат в литературния живот, необходимо е да отбележим, че Васил Попович има нюх да долавя конкретни тенденции в литературния живот. Затова става родоначалник на оригиналната българска белетристика, поставяйки акцента върху достоверността на сюжета. Той обърна внимание на ролята на разказвача в художествената проза: тръгна от отделната фамилия, от единичния факт, за да насочи вниманието към общото, националното. Посочи ретроспекцията като похват на изображението. Насочи към аналогията. През периода, когато се полагаха основите на българската драматургия, написа "Монолог или мисли на владиката Иларион..." Включи се активно в споровете за литературата и школската книжнина. Написа първите сериозни статии, свързани с изобразителното изкуство. Продължи находчиво онова, което Петко Славейков започна в областта на детската литература. Навлезе в художествената критика, като имаше предвид и собствената си художествена практика. Затова съвсем логично той може да бъде определен като предшественик в различни сфери на българското художествено познание. Такъв го открояват и двете книги на Аретов - едната, написана с любов и изследователска страст към едно забравено дело; другата, включила съхраненото от публикуваните и необнародвани творби на поета, критика, драматурга, публициста Васил Попович.