Уравнението на Христофоров

Литературен вестник, 23-29 ноември, 2011

Юбилеите са метроном на паметта, отмерващ естествената потребност за (пре)откриване на интелектуалното наследство. Резултатите са плачевни, когато датите се отбелязват казионно, помпозно и безвкусно, но химията сработва, ако поводът даде тласък на истински вдъхновено връщане към миналото. Мисля, че именно това се случва около стогодишнината от рождението на икономиста и писателя Асен Христофоров (1910-1970). Макар името му да е споменавано около всяко следващо кръгло десетилетие, сега съвършено спонтанно се надигна интерес, довел до значително по-дълбоко разбиране за житейското и духовното послание, което излъчва тази без съмнение необикновена фигура. Книгата на Николай Аретов “Асен Христофоров: от Лондон до Мацакурци през Белене” е от най- смислените знаци на това усилие. Поводите за връщане към Христофоров са поне два. У него привлича загадката на рядко срещано силно присъствие в наглед далечни поприща, каквито са икономическата теория и литературата; предизвиква разломената биография на интелектуалец, изпитал ударите на тоталитарната власт. Но животът му не следва да се свежда до обичайния плакатен образ на жертва на репресията. В днешните носталгични по комунизма времена той дава повод за осмисляне на все по-неразбираемите за младите поколения някогашни стратегии на преживяване, съжителстване и надхитряне с властта.

Изследването на Н. Аретов предлага проницателни наблюдения в това отношение, които стъпват върху тънки връзки и препратки, интегрално познаване на богатия, фрагментиран авторов личен архив и издирване на разпръснатите (особено интересни са периферните) досегашни рефлексии. Сам преминал през света на Христофоров, участвал заедно с Николай в рядко коректно и щастливо допълващо се паралелно „реконструиране“ на учения писател, аз гледам на книгата като на източник на нови сюжети в отдавнашния ни разговор. Ето някои от тях. Н. Аретов определя литературата на А. Христофоров като „непретенциозна проза“. Етикетът я лишава от по- героичния статус на „антитоталитарна“ литература, но много сполучливо долавя действително подривния пласт в нея, който е по-дълбок и по- непреходен от поводите за видими срещи с (авто)цензурата. Тези сблъсъци обикновено са разрешавани чрез премълчавания или чрез пришити декларативни пасажи. Понякога е проявявана допусканата от режима свенлива „смелост“: заглавие като „Петното“, да кажем, използва прозрачната метафора за неизтриваемата следа от смъкнат портрет на сваления вожд. (Същият образ ще бъде визуализиран няколко години по-късно във филма „Бялата стая“.) Но Н. Аретов е съвършено прав, че иконоборският екзистенциален мотив, присъстващ най-бляскаво в “Мацакурци“, е другаде и стои извън политическата конюнктура: в демистифцираните „добродетели на народа“, а по-общо - в напрежението при срещата на „интелигента“ с „народа“. Този мотив е обект на скърцаща неприязън и на войнствена агресивност както преди 1944, така и след 1989 г., а друг (ироничен) израз на същото е, че Христофоров бива нападан за индивидуалистични (либерални) пристрастия, както от предвоенния академичен истаблишмънт, така и от пазителите на социалистическия реализъм. Представянето на Христофоров за „доста сложна или поне разфокусирана фигура“ би могло да се изтълкува като нехомогенност на личност, която е всъщност забележително последователна. Хубавото е, че самото плътно съдържание на монографията предпазва от подобен риск, отбелязвайки например, че засилващата се критичност у Христофоров през годините на социализма отразява не толкова личностни промени, колкото хода на времето и еволюцията в изразните средства на самата литературна среда. Аз бих отишъл и по- нататък: (не)конформизмът пред много различните обществени сътресения, на които той е свидетел, си остава сходен. И в „първия“ си живот на икономист в преддеветосептемврийска България, и през смутните 1944–1947 г., и във „втория“ си живот на литератор след това, Христофоров на моменти прави доброволни компромиси или отстъпва под влияние на амбиции, заради които променя тоналността на изказа си. Изборът на Н. Аретов да се върне към наследството на Христофоров като към голям „автотекст“ е едновременно оправдан и издайнически. Всеки пишещ човек не престава да произвежда своя автотекст, но в случая препрочитът откроява прекомерно голям брой повтарящи се блуждаещи персонажи и епизоди. Дали това са циклични връщания към фиксации, които успоредно с изменящия се обществен климат при комунизма се преформулират по нов начин? Или са някаква форма на творческо изчерпване? В тази перспектива особено ценно в изследването е и преораването на непубликувания Христофоров. Взети в своята цялост, кореспонденцията с майката, неотпечатаните ръкописи, разпитите в Държавна сигурност разкриват многопосочни скрити връзки в белетристиката му.

На подобни откровения впрочем се натъквах, атакувайки през архивите икономическото му творчество. На няколко места Н. Аретов мимоходом търси допирна точка между икономическите възгледи на Христофоров и неговата проза. И всеки път като че ли отказва да я намери извън някои конкретни повествователни линии и експертната подготовка на текстовете (обнародвани, като „Ангария“, или неизлезли от чекмеджето, като „Хунияда“). Да, вярно е, че Христофоров не гледа на литературата като на единствено оставения му, макар и Уравнението на Христофоров несъвършен медиум на стопански идеи. До 1959 г. той все още се опитва (неуспешно) да се върне през парадния вход към затвореното за него през 1947 г. професионално поприще на икономист. Прехождането му от науката в прозата обаче е всъщност необикновена трансформация и запазване на творческа енергия. В белетристиката и в преводите си той преражда оригиналността, европейската жилка, ясната разпознаваемост и високите критерии, отличаващи го в занаята на икономиста... От доста време се мъча над „уравнението (или неравенството) на Христофоров“: как се съизмерват приносите на неговите два живота? Тази книга ми позволи да осмисля по нов начин извода си, че от принудителното му пречупване литературата е спечелила поне толкова, колкото е загубила икономическата мисъл в България. В заключението Н. Аретов очертава митичния свят около Мацакурци, който по особен начин се родее с внушителния емпиричен и теоретичен научен корпус, граден по-рано от Асен Христофоров. А откроеното противостоене на съществуващи и изпреварване на бъдещи канонични авторитети вече присъства в стопановедските му текстове. Но във финала на книгата си Николай отбелязва също, че с най-доброто в прозата си Христофоров постига собствените му литературни образи да бъдат фолклоризирани. Рядък връх, нещо, което не е дадено всекиму...