Новата книга на Боряна Христова, представeна в Националната библиотека на 9 март, денят на 40-те севастийски мъченици, хвърлени от управителя Лисий в ледените води на езерото близо до града, по странно съвпадение е също свързана с езеро, но друго - наричано Генисаретско, но още по-известно като Галилейското или Тивериадското море.

Както проф. Христова посочва, около това „море” протича по-голямата част от живота на Исус като водач на апостолите, пред които очертава пътя на човешкото спасение, но очертава и есхатологичната перспектива на човечеството, началото и неминуемия край на света. Така е озаглавена книгата – „Началото и краят на света”, в която са представени двата основни небиблейски разказа за Сътворението и съвсем накратко, разказът за страховития му край. И очевидно, апокрифният разказ за сътворението, като част от християнската писмена и устна култура, неслучайно асоциира Тивериадското море като космическата водна първостихия, откъдето се заражда сушата, а върху нея Бог създава първите хора. Апокрифът за Тивериадското море е комбинация от различни текстове и предания, в които се преплитат канонични и неканонични, фолклорни и апокрифни версии за устройството на света, но специфичният елемент в него е дуалистичният – наличието на двама творци, Бог и Сатаната, което е довело още ранните изследователи на апокрифната литература до убеждението, че в този разказ са залегнали богомилските възгледи. Предполага се даже, че той, в литературното си развитие, се е обособил от самата Тайна книга на богомилите. Извън еретическата, от гледна точка на църквата, концепция за изначалното устройство на света като продукт на доброто и злото, в тази космогонична легенда присъства едно устойчив мит, разпространен у различни народи, включително тюркоезичните, сред които и волжките българи, а именно митът за сътворението на света от парче тиня, където демиургът е патица. В началото, в безкрайно водно пространство плували две патици. Едната решила да сътвори земята от парче тиня. Гмурнала се и от дъното в клюна си донесла тиня. Започнала да разпръсква тиня по водата и така се появила сушата. Втората патица отишла на сушата, разпръснала камъчета и се появили планините. В умерено дуалистичната версия на апокрифа за Тивериадското море, а тя е такава най-малкото защото сам Сатаната признава върховенството на Господ и при това послушно изпълнява неговите заповеди, вторият по ранг създател се появява върху водите на безбрежното море в облика на водоплаваща птица, която се гмурва в дълбините, за да донесе на Господ земя и кремък. Във варианта, който публикува Йордан Иванов, тази птица е гмурец, в изданието на текста от Донка Петканова през 1981 г. птицата е патица, а Боряна Христова поднася на своите читатели демиурга в образа на паток, очевидно възвръщайки му неговата мъжка природа.

Този малък нюанс в предложения на читателите новобългарски превод на апокрифния старобългарски разказ, е ключ към подхода на проф. Христова и нейния верен издател „Кралица Маб”, приложен и в първата излязла книга със същия тематичен аспект - „Книга на Енох”. В стратегията на тандема автор – издател лежи предизвикателната, но и възхитителна идея на съвременната читателска публика да бъде предложена чети-литература, която за средновековния читател е била онова, което днес би бил например фикшънът, и то по такъв начин, че тя едновременно да бъде превърната в актуално, увличащо четиво и да носи своята историческа стойност. На тази цел служи вмъкването в започналата поредица издания на стари текстове такива, които са се движили и в в българското културно пространство. Докато Повестта или Разказът за Тивериадското море е достъпен само в руски преписи, то Разказът за Адам и Ева, познат в няколко варианта и също отнасян към първоначалния общ разказ в Тайната книга, е предаден в новата книга според версията на книжовника поп Пунчо в неговия сборник от 1796 г., пазен в Националната библиотека. Всъщност, част от примамката е в това, че реално този сборник, многократно споменаван в научната литература, не е истински изследван по отношение на литературните източници, а тъкмо Пунчовотослово за Адам и Ева поднася необичайната интерпретация на Грехопадението, причинено от змията Краса и довело до това Адам и Ева да се съблекат и „да останат голи за срам”. При това поп Пунчо очевидно добре е познавал лукавата женска същност, защото, предавайки думите на Сатаната в змийския образ на невинна девойка, той възкликва: „Защо се наричаш жена, ако не можеш да придумаш мъжа си да те послуша?” Така, макар и представяйки една версия на библейския разказ, в която отсъства дуалистичният момент, когато Сатаната надупчва тялото на току-що сътворения Адам, Боряна Христова предоставя на публиката за първи път не просто новобългарския превод на Пунчови слова, но и един автор-компилатор, който също борави със словото така, че то да бъде максимално достъпно за неговите адресати. Затова, ако Д. Петканова, публикувайки друг текст от сборника, запазва свежия диалектен изказ на мокрешкия свещеник, то в своя превод Боряна Христова си съперничи с него по отношение на изразителността на живата, всекидневно употребявана реч. И в този дух е осъвременено цялото издание – преводните текстове, редактирани, преработени или изцяло наново преведени от Боряна Христова говорят на днешния читател на неговия днешен език, но без да отстъпват от високото литературно ниво. По същия начин уводът, напълно освободен от претенцията да бъде научна студия, коментарите към библейските имена и понятия, предоставят по достъпен и увлекателен начин цялата важна, основна информация за съдържанието на включените разкази, тяхната литературна история и съвременната им интерпретация, положена в една антропологическа, психологическа и екзистенциална перспектива, в която живее човекът от времето на праотеца Адам, през поп Пунчо от с. Мокреш до днешния потребител на Интернет. Би могло да се каже, че това е хуманистичният патос, с който Боряна Христова зарежда тези свои издания, чието продължение ще очакваме.

Сигурна съм, че ако тя живееше в онези епохи, от поп Пунчо и назад, тя несъмнено би имала пръст в прелъстяването на човешкото любопитство към необяснимите явления в света чрез литературата, наречена апокрифна, преследвана, но и много често допускана, както свидетелстват и запазените преписи, и апокрифните сюжети в църковното изкуство, които също така са и свидетелства за едно по-будно, по-нетрадиционно и по-просветено съзнание, и едно по-широко познание.

Елисавета Мусакова