Самоков, улица Митрополитска"
Пощенска картичка от началото на ХХ в.

За Христофоров е характерно, че литературните му текстове са предхождани или допълнени от краеведски, като практически всички са посветени на Самоков и близките му села, на първо място Говедарци. Така две години след „Ангария” излиза „Самоков. Исторически очерк” (1962); на Говедарци и съседните села пък са посветени „Искровете. Историко-географски очерк” (1962) и „Говедарци и околностите му” (1967).

В първото издание „Ангария” (1960) носи жанровото определение „романизираната летопис“. Книгата има амбиция да представи многостранно живота и политическите настроения сред българите, а също и сред гърци и турци в средата на ХІХ в. Събитията са точно датирани, те започват на Спасовден 1847 и свършват около година по-късно, а Епилогът пренася читателите в 1855 г. Сюжетът се разгръща преди всичко в Самоков и околностите му (Рила, близките села, Ихтиман), една част – в Цариград, за кратко в Пловдив. Значителна част от персонажите са реално съществували хора, някои от тях оставили отпечатък в историята на града, а други са известни национални фигури (Захари Зограф, Ив. Богоров, Стоян Чалъков, Г. Раковски и др.), които обаче присъстват само във фона на повествованието). Друга част са местни хора, за които има запазени документи. Някои от тях са посочени в бележките на автора в края: Гюро Хаджихристович и неговите синове, Пенчо Хаджидеянович (цариградски джелепин, роден от Панагюрище, родственик на автора), Димитър Смрикар[ов], Станоя Балабанов, Стоян Чалъков, Соса Чакърина (жената на Чакър войвода), хайдутите Дикята и Никола Месаро. Сред посочените исторически лица са владиката Матей и брат му Аристарх (млечен брат на султан Абдул Хамид), турците Махмуд бей и гледачката на кафе Ниджесанката, познатият цариградски печатар Тадея Дивитчиян и т.н.

И двата конфликта, около които е изграден романът, са свързани с процеса на модернизация, при това доста сложно. Съпротивата срещу ангарията е не само борба за социална справедливост, но и борба срещу индустрията, ще рече – и срещу модерността. При това в края бунтът приема една типична ранномодерна форма – разрушаване на оръдията на труда, предприятието и неговата инфраструктура. Вторият социален конфликт е църковната борба и особено борбата за изгонването на печално известния самоковски владика Дели Матей. През 1960 г., когато излиза романът, църковната борба закономерно трябва да бъде на по-заден план от „социалната” и „икономическата”; от друга страна, през следващите години постепенната еволюция на доминиращия исторически дискурс отново ще постави акцент върху този процес.

„Ангария” разбира се не е плоска илюстрация на социалните процеси, характерни за представяния период. Христофоров въвежда няколко любовни сюжетни линии, част от които прекрачват границите между различните етноси и религии (българка и турчин, българка и грък, помакиня и грък) и представляват варианти на познатия мотив за похитената (българска) красавица.

„Ангария” има две издания, като във второто, което вече е определено като „исторически роман“, авторът добавя девет глави в началото на третата част. Те въвеждат нови събития и разгръща сюжета по посока на историческите събития, а не толкова към преживяванията на персонажите.

Самоков е важен град за българите от ХIХ в., който донякъде е останал в сянката на Пловдив, Шумен, Русе, Габрово, Пазарджик, Сливен и особено на по-малките Котел, Трявна, Копривщица и др. Той е център на голяма епархия (от която е и Паисий), седалище на митрополия (може би още от началото на ХVII в.), свързан е с Рилския манастир, Самоковската художествена школа маркира мястото му в развитието на изобразителното изкуство. Градът е значителен образователен център, общинското училище е едно от първите, в него за кратко учителства Неофит Рилски, Захари Круша, оттук е К. Фотинов. Градът е важен стопански център, в който се развиват не само традиционните занаяти (вкл. тюфекчийство, за което става дума в романа), но и добива и обработката на желязо; с града е свързано и развитието на печатарството. Поради всичко това в Самоков протичат важни за епохата социални процеси – той е едно от първите огнища на църковната борба, както и един от първите (да не кажа първия) град, в който се разгръщат чисто икономически протести.

Въпреки че не е сред любимците на историците, Самоков е обект на сериозни цялостни краеведски проучвания, в началото на ХХ в. Хр. Семерджиев му посвещава важен труд, в наше време наблюденията му са продължени и разгърнати от Хр. Темелски и др. Съществуват и полезни изследвания по конкретни въпроси, свързани с миналото на града. Привлекателен за Н. Хайтов и други публицисти е самоковецът Чакър Войвода. За града има и публикации, които го разглеждат в османски контекст.

Романът стъпва на множество литературни и документални източници. В бележките към текста Христофоров директно се позовава на Ц. Гинчев и неговата теория за потурчените Михалбеговци. Христофоров познава много добре изворите за миналото на Рила и Самоковско. По правило той не ги цитира, а само споменава авторите. Ако се съди по краеведските му книги, източниците за историята на града и въобще на Рила, които Христофоров използва са документи на Рилския манастир, Мидхад паша, Евлия Челеби, британските пътешественички Джорджина Макензи и Аделина Ърби (техните много интересни и често цитирани пътни бележки по това време още не са преведени на български), А. Протич, хрониката на самоковския род Арие, Христо Семерджиев — учител в Самоков, описал половина век по-рано миналото на града, непубликуван дневник на Димитър Смрикаров, К. Иречек, отделни сведения от Ив. Д. Шишманов, Й. Иванов, Павел Делирадев, „лесовъда Илия Радков” и др. По това време са публикувани и документи от османските архиви, в които става дума за премахването на ангарията. Не е ясно дали Христофоров ги е познавал.

Малко по-детайлно е казаното за източниците за хайдутите: „Един самоковец, Т. Кантарджиев, ни е оставил доста мъгляво описание на Христо Чакъра, изградено по спомени на негови съвременници, а друг местен художник — една миниатюра в Самоковския музей.”

Архивът на Христофоров пази негови бележници с исторически и други данни, събирани от различни източници, както и писма, от които се разбира, че Христофоров се е интересувал от местни предания. Не всички предания и документални сведения, с които авторът е разполагал, са използвани в романа. Любопитно е, че сред основните източници, които писателят използва при работата си над романа, са и два труда на неговият академичен опонент – Жак Натан, който по това време е сред най-авторитетните изследователи на епохата. Христофоров си води записки по монографиите му „Българското възраждане” (1939) и „Стопанска история на България” (1957), като си записва не само факти, но и тълкувания на процесите от това време.

Възприемането на романа е необичайно. Критиката е повече от сдържана, но съхранените читателски реакции са интересни, при това те се разгръщат във времето. Въпросът за историческата достоверност на събитията, разбира се, стои на преден план. Това е нормалната реакция към подобни художествени повествования. Необикновеното в случая е, че се появяват реакции на родственици на поне един от персонажите, който дотогава е практически непозната историческа фигура.

Архивът на писателя пази едно любопитно писмо от д-р Атанас Борисов – зам.-председател на Окръжния съд, Пазарджик правнук на един от персонажите, който не само изказва възторга си от книгата и потвърждава нейната достоверност (по-точно казано – нейната синхронност със семейните предания), но и изненадата, че Христофоров разполага с подобни сведения.

Пиша Ви, за да Ви изкажа поне малко чувствата си на неизразима радост и безкрайна благодарност към Вас, чувства, които ме вълнуваха, докато прочетох на един дъх Вашата книга „Ангария” и които продължават да ме вълнуват. Аз съм един от многобройните правнуци на дядо Петко Михов. Това, което Вие сте писали за него напълно съвпада с това, което се предава от бащи на синове и внуци от един век насам и аз съм го чул още като малко момче от баща ми и от неговите чичовци. [...] Измъчвало ме е винаги, че никъде досега не съм намерил да е писано за дядо Петко, с изключение на няколко реда в книгата на Христо Семерджиев „Самоков и околностите му” [...] А пък Павел Делирадев на едно място беше писал, че Стоян Балабанов сам е ходил в Цариград и премахнал ангарията. Споделял съм това с баща ми и неговия чичо свещеник Емануил Атанасов от Чамурлия [...] И двамата са ми обяснявали, че отиването на дядо Петко в Цариград с още четирима българи е станало в такава дълбока тайна, че само близките им са знаели за това. Поради това името на дядо Петко се е заличило от паметта на поколенията и нищо не е записано за него.

Авторът на това дълго писмо, който сам подготвя историческа книга за своя роден край, разказва доста подробно за смъртта на дядо Петко. Неговият вариант е не само по-разгърнат, но и по-героичен (при него убитите турци са повече, престрелката е по-продължителна и т.н.). Атанас Борисов прилага към писмото и родословно дърво на дядо Петко. Родственикът не обръща внимание на едно несъответствие – според семейните сведения „дядо Петко е бил джелепин и многократно бил ходил в Цариград по търговия”, докато в романа дядо Петко е селски кмет, който за първи път отива в столицата на империята.

Няколко месеца по-късно Христофоров получава сходно по-кратко писмо и от друг правнук на дядо Петко - Борис Атанасов. Интересно е и възторженото писмо на Иван К. Шапкарев:

Прочетох „Ангария” на един дъх. Много ми хареса. Мопасановски роман. Жените по-силни от мъжете. (...)
Още по-хубаво би било, ако бяхте подчертали и антибългарските подвизи на цинцарите. – това са 200 семейства, всичките без изключение патриаршиаши – гръкомани. Примакирие (вж. името) е цинцарин, но вие не го казвате... Знаете ли колко много всичко българско е теглило от цинцарите.

По-долу Шапкарев прави още една аналогия, която несъмнено е комплимент. „И после много по Шекспировски – избихте всичките си герои.” Но сравнението с Мопасан е по-любопитно, трудно ми е да разгадая аргументите му, факт е обаче, че в пет години по-късно, в „Иманяри” Христофоров ще въведе експлицитно подобна интертекстуална връзка с доста различния, все пак, френски писател.

* * *

Повече от половин век след излизането на романа се появява още един вероятен непознат източник. Публикациите, свързани с него, съдържат и твърдения за не съвсем коректното му ползване, по-точно – за отсъствието на посочването на този източник. Първо излиза статия на Александър Кондоферски в местен вестник, последвана от публикация на самия източник като приложение към друг текст. Става дума за книга, която представлява ценен документ и заслужава вниманието на изследователите на епохата. Освен няколко споменавания във в. „Приятел”, който е издател на книгата, и възторжена рецензия, публикувана пак там, други реакции не са ми известни. Като приложение в книгата е публикуван текстът „Кървави сцени из живота на самоковските рудари и въглищари по време на турското робство. (Истинска случка, станала на 20 април 1855 г. в с. Чамджас.) Събрал и съставил Христо Зафиров Кондоферски (учител) на 23 март 1908 година” (с. 235-248). Според авторът на статията, който подготвя и публикацията на документа, сюжетът е следния.

През лятото на 1959 г. дядо ми Христо, лека му пръст, отслужвал редовната литургия в Митрополитската църква в Самоков. Не зная точно кой месец, седмица, ден – се случва това, но един от гостите-посетители в храма се оказва Асен Христофоров, лека му пръст и на него. След църковната служба дядо и Христофоров се запознават и провеждат продължителен разговор. Писателят споделя, че в момента работа по свои литературни проекти, като един от тях е пряко свързан със Самоковско и Ихтиманско по време на турското робство. Имал амбицията да напише достоверен роман за черното робство на ангарията – непосилен и тежък труд за мъжкото население в полите на Рила през 18-и до средата на 19-и век. Дядо спонтанно му заявил, че с радост е в състояние да помогне на творческите му планове със своите записки от събития, които записал подробно по време на учителстването си в с. Чамджас, Ихтиманско. Същото село бива преименувано по-късно на с. Борика и до ден днешен носи това име.
През 1960 г. липсваше сегашната размножителна техника. Дядо трудолюбиво направил препис на Асен Христофоров от своите записки. Достоверно свидетелство за мрачна епоха, което чул на времето от разказите на Ангел Велков, внук на чорбаджи Петко Михов. […] Гръбнакът и историческата интрига са взети от преразказите на Ангел Велков – съвестно, чистосърдечно и с патриотичен порив написани на времето от Христо Кондоферски, учител в с. Борика.
След издаването на книгата Асен Христофоров не се вясва повече при отец Христо Кондоферски.
[…] След многократно подканяне и въздействие от страна на баща ми, дядо написа писмо на Асен Христофоров, в което деликатно го укоряваше за липса на предговор в книгата, от който да става видно, че историческият сюжет е по действителен документ. Без първоизточник Ангел Велков и Христо Кондоферски – патриот, писар и разказвач на действителен литературен език, едва ли книгата „Ангария” щеше да види бял свят в този си вид.
Спомням си деликатното неудобство на дядо ми. Той не се стремеше към слава, търсеше достоверност и справедливост.
Месец по-късно дойде отговор от писателя Христофоров по пощата. Един екземпляр от книгата „Ангария”.
Върху челната страница с четливия уверен почерк на човек с чиста съвест… бе написано: „На иконом Хр. З. Кондоферски с най-добри чувства. А. Г. Христофоров, София, 1961 г.”

Историята вероятно е достоверна. Датирането на събитията е проблематично, но възможно – „през лятото на 1959 г.” е първата среща, изглежда ръкописът е предаден през 1960, а романът излиза през същата година, т. е за около година той е (до)написан, минал е през издателската машина (рецензиране, редактиране, печат) и е достигнал до читателите.

От друга страна, това е може би единственото споменаване, което показва Христофоров в черква. Той изглежда по-скоро религиозно индиферентен или поне така ни го представят не само мемоарните му текстове, но и запазената му кореспонденция, а и документите на някогашната Държавна сигурност. В такива случаи човешката памет неусетно добавя и подрежда фактите.

Очевидно е, че част от сюжета на „Ангария” съвпада със записките на свещеника. Именно част – една от няколкото сюжетни линии. Не са известни други възможни източници за тези събития – преките роднини на Петко Михов твърдят, че дотогава не е писано нищо за него, а повествованието на Христофоров е достоверно, така че писателят почти сигурно е използвал ръкописа на свещеника и не го е споменал, въпреки че вероятно е можел – в края на романа има кратки бележки за историческите личности в него. Там дядо Петко е споменат, наистина по особен начин, не самостоятелно, а в бележката за друг:

Стоян Балабанов, борец срещу ангарията (…) Една уличка в Ихтиман сега носи неговото име, докато нищо в с. Чамджас, днес с. Борика, не напомня за дейността на неговия съратник Петко Михов.

Въпрос на преценка е дали е бил морално задължен да го направи. Интересен е и въпросът доколко интерпретацията на реалните събития в записките и в романа съвпадат. Не е изключено Христофоров да е разполагал и с други устни източници за описваните в романа събития. И ако името на Петко Михов би могло да достигне до него по друг път, то за имената на неговите синове – Цене и Христе – това е малко вероятно. От друга страна, едно от най-важните събития в сюжета е представено по различен начин в двата текста. Според записките на Кондоферски султанския берат (при него документът не е назован) е получен със съдействието на патриарха, на когото е предадено прошението. Писателят, вероятно съзнателно избира друго решение – висшият клир в Цариград подвежда просителите и не им помага, а берат е получен чрез съдействието на султанската администрация, представена от реформаторски настроения Шекиб бей.

Другата съществена разлика в двете повествование е свързана със смъртта на Петко. В ръкописа този епизод е по-разгърнат, с повече детайли, докато в романа е по-сбит, не така героичен, последван от по-пространно предадения епизод със смъртта на Чакър войвода. Явно писателят, за когото е характерно придържането към реалните събития, съчетава различни източници и ги подчинява на своя замисъл. От други източници са взети например историите на Рилко, на Милена, на Чакър войвода...

Казусът подтиква към поставянето на няколко взаимно свързани въпроса. Те са по-общи, отнасят се и до други литературни творби, но тук те неочаквано излизат на преден план. Кой е носителят на авторските права върху действителни събития, които авторът познава от втора ръка (какъвто впрочем е случая с „Под игото“ и „Епопея на забравените“, а и с немалка част от „Записки по българските въстания“). Вторият въпрос е за „авторството“ на текста – в началото е чорбаджи Петко Михов, която явно е разказал събитията на своя внук Ангел Великов, който, от своя страна ги е преразказал на Христо Кондоферски, който ги е записал, а след това е направил препис (пълен или частичен, точен или променен) за Христофоров. Още по-късно първоначалният текст на Христо Кондоферски е публикуван от Александър Кондоферски.

Нямам отговор на тези по-общи въпроси, а обвиненията към Христофоров, които вероятно се опират на реални факти, ми изглеждат пресилени.

(Послеслов към изданието в том 4, със съкращения)

Николай Аретов