Проклет роман

Евгения Иванова

(Откъс)

За да не се издам, че съм слушала сказката, дори не попитах Фредерик за романа. Той заговори сам:

- Родопа е велика! Сърцето ѝ е като разцъфнала роза, защото от него капе кръв. Истинска великомъченица, която не може да бъде победена!

Зачудих се защо използва такива думи. Друг път не говореше по този начин. Все едно - пак държеше сказка в някой салон…

- Искаш ли да я чуеш - Родопа? – попита и извади оная тетрадка. – Слушай: „Пълзете, дребосъци! Проникнете до лоното ми и вземете от силата ми. Но вие не можете да достигнете и до повърхността ми! Дори гробовете ви са плитки - като на мънички гризачи, заровени как да е. Ако само можехте да стигнете до недрата ми, ако можехте да се доближите до исполинската ми мощ…”

Изглеждаше ми някак надуто и префърцунено, но не му го казах. Уж великомъченица – планината, а пък „исполинска мощ” в недрата ѝ… Каква е тази силна мъченица?

Дали - понеже хората не са могли да стигнат до нейната сила - са приели чуждата вяра и са останали да живеят с нея? Ами онези, които не са я приели – те герои или глупаци излизат, в края на краищата?

Фредерик разправяше нещо за Орфей, разкъсан - в същата тази планина – от голи вакханки. И за някаква дупка, в която спускали непокорните.

- „Тъмен и зловещ облак виси отгоре ѝ и диханието му е като на змей. Страшен и гърмящ е облакът като самата чума. Именно през тази дупка влязъл Орфей, за да достигне до ада и да отведе Евридика.”

Значи, в недрата живее чумата? Недрата са, всъщност, адът? И адът е силата?

- Разбира се, всичко това е рисунка на въображението. Не като Веркович, чиито песни за Орфей уж били истински… Уж ги пеели същите тия помаци. Помаците нищо не могат да изпеят. Могат само да хленчат за злата си участ…

- Не трябваше ли да ги нарисуваш добри? – осмелих се да кажа най-сетне. – Добри и измъчени (или беше „по-мъчени”?) от турския ятаган, от забитите в душите им мечове?

И аз започнах да говоря надуто. Откъде ми хрумнаха този ятаган и тези мечове – пък и в душите?

- Това, с мечовете в душите е чудесен образ! – зацелува ме пак Фредерик. – Много по-сполучливо от набиването на кол. По-поетично!

И обеща да направи помаците добри. Даже щял да покаже как злият еничарин стъпква сватбената трапеза, как рита хляба и събаря купите с вино, което потича като прясна кръв…

- Кръв! Кръв и кръв! И мечове в душите! Силно! Разтърсващо! Вдъхновено!

Очите му засветиха някак особено – не, както светела планината (подобно майка закрилница), а светлината им сякаш извираше от оная черна дупка, входът за ада.

Без да мисля, покрих главичката на момчето си с някаква дрешка. Поне то да не вижда тези очи!

Тогава, за първи път, се изплаших.