Пътят на писателя Асен Христофоров

Асен Христофоров е значителен писател, с необикновена съдба, последователно подценяван от литературната критика. Той завършва първо Робърт колеж в Цариград (1931), след това London’s School of Economics (1934), връща се в България, отдава се на академична кариера и съвсем млад става професор по икономика. По това време дебютира в литературата с автобиографичната книга „Скици из Лондон” (1945), която се радва на забележителен успех. Няколко години по-късно Христофоров е уволнен, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в Белене. До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др. Голяма част от времето си прекарва в Говедарци, селото присъства в много от текстовете му, било с реалното си име, било с по-старото Мацакурци, било като Искровец („Ангария”).

В известен смисъл Христофоров е писател по неволя. Неговите основни амбиции дълго време са в сферата на науката; литературата идва на второ място, първоначално като своеобразно допълнение към академичните му занимания с икономика. Професионален писател и преводач Христофоров става след уволнението от Университета, и то не веднага. Тук също не е посрещнат с отворени обятия, но навлизането в литературата все пак се оказва възможно.

Голямата част от литературните произведения на Ас. Христофров са затворени в едно сравнително тясно пространство, в което често се появяват едни и същи герои, някои събития се откриват в различни текстове, повествователят като че ли до голяма степен е постоянен. Това създава усещането за тематично единство, дори за затваряне в един специфичен малък свят. Но зад привидната простота на повествованията се крият интересни аналогии с чужди творби, нови в български контекст идеи, белезите на голямата литература.

При Христофоров напълно фикционалната литература сякаш остава на втори план. Прозата му, писана обикновено от първо лице единствено число, може условно да бъде разделена на няколко типа. Единият са планинарските повествования, които се приближават до пътеписа и до очерка. Другият тип стои по-близо до автобиографичния жанр и поставя акцента върху събития и преживявания на автора, най-често в Говедарци, но и на други места. Границата между двата типа е условна, тъй като Говедарци и Бърлогата (митичната вила на писателя) се мяркат и в пътеписните повествования, а в автобиографичните се разказва и за излети в планината, вмъквани са очеркови глави за реални хора.

Към пътеписните книги на Христофоров могат да бъдат отнесени „Скици из Лондон”, „В дебрите на Рила” (1957), „Трима с магаре из Рила” (1963), както и непубликувания сборник „Скици из Рила”. В публикуваните сборници „Скици из Рила” (1957) и „Планинари” (1959) жанровите особености на пътеписа са примесени с белезите на очерка, а и на традиционния разказ. „Мацакурци” (1958) и „Откровения” (1970) са несъмнено автобиографични книги.
Сравнително късно Христофоров се приближава към типичната фикционална литература – историческия роман „Ангария” (1960) и обемната повест „Иманяри” (1965), която също може да бъде определена като роман. И двете книги стъпват на сериозна документална основа – исторически и краеведски сведения, обичаи, вярвания и пр. Особена жанрова форма, близка до т. нар. „факшън”, представляват двете непубликувани „хроники” – „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село” и „Хунияда. Съвременна хроника”.

Основните мемоарни произведения на Христофоров могат да се разглеждат като представителни образци на т. нар. литература на несъгласието. При това в няколко отношения. Вероятно Христофоров е първият български писател, който съумява по специфичен начин дискретно да въведе репресиите, на които е бил подложен, в няколкото мемоарни текста, които успява да публикува приживе, във времето на реалния социализъм. Специално внимание заслужава представянето на кооперирането на земята и въобще на „мероприятията на народната власт”, според административното клише от онова време. Повечето от селяните на Христофоров упорито се съпротивляват на кооперирането и прибягват до какви ли не хитрости, за да се измъкнат. Повествователят избягва да заеме някаква категорична позиция. Той самият е принуден да стане кооператор и да даде две овци на стопанството, на моменти подхвърля нещо в смисъл, че „младите ще оправят нещата”, но като цяло прозата му е в очевиден контраст с публикуваните по това време белетристични творби със селска тематика. (Първото издание на „Мацакурци” е от 1958 г., т. е. малко след „Нонкината любов” (1956) и преди „Мъртво вълнение” (1961) на Ивайло Петров.)

Няма да е справедливо, ако в този контекст се премълчи не по-малко саркастичното отношение на Христофоров към преддеветосептемврийските правителства, към политическия живот и нравите в България от това време. Вероятно най-съществената разлика е, че при представянето на по-ранния период Христофоров визира или директно назовава лидерите на нацията, докато за следващия конкретните мишени обикновено стоят доста по-ниско в политическата йерархия. Грубо казано, в първия случай се иронизират министър-председатели, във втория – селски кметове. И в двата случая иронията е насочена и към това, което някой биха нарекли „народопсихология на българина” – друга форма на несъгласие със зараждаща се по това време представа.

Дистанцирането от силните на деня е характерно за литературното творчество на Христофров, нещо, което той вероятно е възприемал като необходим елемент на литературата; в житейски план писателят, особено в младежките си години, като че ли по-скоро се стреми да се приближи до политическия, академичния и стопански елит.

Прозата на Христофоров е иронична, подривна спрямо статуквото, при това в различни негови варианти. Още със „Скици из Лондон” писателят поставя акцент върху правото на различния. Тази особеност е потисната в първите му книги след завръщането на писателя в литературата, но постепенно се възражда в мемоарните му текстове.
Подриване на официалната литература може да се потърси в огромната част от персонажите в пътеписните и мемоарните произведения на Христофоров, които не се вместват в стандартните препоръчителни образи на социалистическия реализъм – в най-добрия случай те са маргинали и хора, изпаднали от тогавашното общество. (При това те се появяват доста по-рано от маргиналите на В. Пасков, Б. Биолчев, Зл. Златанов.) Това са пастири, лесничеи, хижари, свещеници и монаси, рибари и пр., някои от тях с твърде необичаен жизнен път, като преминалият през френския чуждестранен легион и затворите в няколко европейски страни – Георги Жабата от „В дебрите на Рила”. Всички те са „хора от народа”, но много различни не само от нормите на социалистическия реализъм, но и от всяка друга идеализация. Подриването или поне разминаването с патетичния идеализиран образ на българина (на селянина, на трудещият се човек от народа), също може да бъде възприето като проява на несъгласие с доминиращата идеология и нейните литературни превъплъщения.

* * *

Вероятно най-известната и най-значимата книга на Христофоров от времето след Белене е „Мацакурци” (1958), преиздавана по-късно под заглавие „Вуцидей” (1962). С тази книга писателят изгражда ядрото на своя митологичен свят – Мацакурово, неговата история и неговите обитатели - мацакурците. Името на селото, превърнало се в емблема на Христофоровото творчество, е лансирано в самото начало на повествованието от първия човек, с когото пришълецът се запознава и чието име също има два варианта – Пуна-Шуна.

Сегашното име на селото – Говедарци – не се споменава никъде в текста. Писателят неотклонно предпочита този вариант, свързан с легенда, която научил от „една древна мацакурка” – баба Минка Пощальонката. Повествователят намеква, че може би не всички детайли в нейните разкази са достоверни, но според него в тях се съдържа някаква важна истина, която може да бъде определена и като митическа. Различни варианти на легендата присъстват и в други текстове на Христофоров, публикувани и непубликувани.

Легендата охотно черпи материал от доминиращия исторически наратив за „турското робство”, но въвежда в него един негероичен и немъченически вариант на познат митичен мотив – откраднатите говеда; ключов елемент е клетвата на монасите, която вероятно няма пряка фолклорна аналогия. Този вариант на легендата съдържа и един по-мек вариант на етимологията на името на селото. В последната си книга „Откровения” Христофоров си спомня:

И когато най-сетне повестта („Мацакурци”) видя бял свят и вече се намираше в ръцете на читателите, грозен вой срещу автора се надигна в долината на Черни Искър и отекна чак до столицата: не трябвaло да издавам селските тайни, не съм ли могъл да пиша само за хубавото, както правели другите писатели, и защо съм напомнял на читателите, че някога селото им се е наричало Мацакурово!

* * *

Запазени са и няколко непубликувани приживе текста на Христофоров за деветте месеца, прекарани в Белене. Те са по-различни от познатата му автобиографична проза. В тях ужасът е предаден директно, няма място за отстранение и ирония. Писателят едва ли се е надявал да ги види отпечатани. Посмъртно до нас достига разказът му „Пожелай ми безсъние”, явно не единствен опит да се обрисува царството на мрака. Текстът документира един епизод – жестоко и безсмислено убийство на лагерник, позволил си да открадне една зелка. На три страници авторът въвежда доста имена на реални хора – Иван от Чуйпетльово, Първан от Кокаляне, Лило от Говедарци, старшина Илиев, Йоско. Повествованието е накъсано, бих казал експресионистично, свързано със сънища, с кошмари – все елементи, нетипични за прозата на Христофоров. По-мрачни са кратки бележки, публикувани от Люба Христофорова през 1991 г. Водените в телеграфен стил на английски записки могат да се разглеждат единствено като документ, като материал за бъдещ текст, бил той разказ, спомен или нещо друго.

След 1990 г. до читателите достигат и един разказ на Христофоров, който е по-близо до автобиографичната му проза и повествованията за мацакурци - „Г-н Кандид от Говедарци”. Вниманието тук е съсредоточено върху психологията на персонажите, а и върху психическите травми от репресиите и последвалото мизерно съществувание. Не е ясно кога е писан разказът, но той отвежда към най-мрачния период от живота на Христофоров. Възможно е да представя събития непосредствено преди арестуването.

Не всички непубликувани разкази на Христофоров са свързани с лагера или с критики към режима. Съществуват и други, които не са попаднали в книгите му по тематични или някакви други причини.

* * *

Христофоров е автор на поне два непубликувани и жанрово неопределени текста, които представляват пародийни хроники – едната на Говедарци, а другата – на събитията в България по време на Втората световна война. И двете, включени в настоящия том, са богати на народопсихологически наблюдения, и двете стъпват на документални източници и местни предания.

Ръкописът „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село” не е датиран и вероятно не е сред последните му произведения. Тематично творбата е част от своеобразния цикъл за Говедарци. Творбата е непривична за българската традиция пародийна история на Говедарци. Христофоров е написал сериозната история в краеведската книга „Искровете”, публикувал е и други строго документални текстове. При хрониката авторът очевидно излиза извън рамките на конкретното село и неговото минало и я допълва с един очарователен вариант на популярната през 70-те и 80-те години у нас „народопсихология”.

И нещо наистина уникално – близо две десетилетия след смъртта на Христофоров излиза книга от неговия прототип, посветена на същия обект - краеведският труд на Димитър Мазганов „Говедарци” (1988). Няма съмнение, че авторът е „даскал Митко Мъзганът” от ръкописа на Христофоров. Името на писателя, пришелец в селото, естествено липсва в труда на местния краевед. Христофоров обаче споменава своя „колега” сред познатите си от селото още през 1951 г., по време на разпитите в Държавна сигурност. Пред нас са два разказа, два мита – единият е сериозен, „официален”, политически коректен, другият – пародиен. В единия се представя „своето”, родният край, в другия повествователят недвусмислено заема позицията на пришълеца. Единият се заиграва с „културната интимност”, другият се опитва да си служи с „официалния” по това време дискурс на локалната история.

Друга непубликувана и недатирана творба на Христофоров е „Хунияда. (съвременна хроника) от А. Г. Х.”. В случая поставянето на инициали, а не на името на автора, не е случайно. „Хунияда” е напълно фикционално произведение, в което са вплетени много автобиографични и документални елементи. То е написано от името на Абарамбо - зулус, който посещава България, и „редактирано” от българина професор Агехев, който носи много от чертите на автора. Името на „редактора” отпраща към инициалите, които авторът често използва - А. Г. Х. (Асен Георгиев Христофоров).

„Хунияда” може да бъде съпоставяна с „Последните мацакурци” – и двете творби могат да бъдат разглеждани като пародийна история, едната е локална, но с по-широк хронологически обхват, авторът я определя като „летописни бележки”; другата, наречена „съвременна хроника”, е национална, посветена е на един сравнително кратък, но много съществен период от няколко години.

* * *

Творчеството на Христофоров изгражда картината на един особен митичен свят. Подобни светове имат своята топография, своя история и митология, която може дори да бъде разказана иронично. В подобни светове се появяват персонажи, които минават от една творба в друга, а повествованието често се завръща към едни и същи места. Митичният свят на Христофоровата проза е доста ясно структуриран. Той е изграден от няколко обособени области, които се разграничават по своята надморска височина, която може да се възприема и като натоварена с ценностен смисъл. Горният свят – това е високата планина (рилските езера, върхове и хижи), се различава от Долния свят - селото в полите на планината (Мацакурово). Някъде встрани, но не и без връзка с тези две области, несъмнено в Долния свят са разположени градовете – Самоков и София; по-особено е мястото на Пловдив и Лондон от миналите дни, които като че ли не са част от Долния свят, те са някакъв светъл контрапункт на сегашния му вариант.

Двете области имат своята митична история, която обяснява съвремието. В тази история има различни „ери”, различни периоди, които като че ли следват познатата обратна градация от Златния към Железния век, от времето на героите към времето на малките хора. Пътят на повествователя в цялостното творчество на Христофоров може да бъде мислен в категориите на традиционните митологии – началната му точка е един светъл топос, някъде назад в миналото, отправна точка за последвалите пътешествия из Долната земя и изкачването към Горната.

Редуването на различните „векове” в Христофоровия митичен свят не е представено напълно последователно хронологически, а и идейно. Причината вероятно е както в еволюцията на автора, така и в това, че представеният от него свят възниква стихийно и неосъзнато, а не като резултат на предварителен план. Връщането назад във времето се осъществява чрез различни експедиции, които откриват първо изчезващия „мъничък свят” от „В дебрите на Рила”; в други случаи продължава и по-назад във времето - „Ангария” представя една по-ранна епоха, която може да е „героична”, но едва ли е Златният век, който ще да е някъде по-назад във времето. „Последните мацакурци” представя цялостната история на този свят, тук гледната точка се сменя – най-дълбоката му древност, времето на първия мацакурец, отново е твърде различно от очаквания Златен век, изчезнала е и идиличността на хронологически междинния „мъничкия свят” на високата планина от времето преди национализацията. „Иманяри” пък е вглеждане в този свят от последните десетилетия и неговите предания за миналото, от което са останали важни знаци – заровените някъде по пътя към Урдините езера жълтици.

Въпреки връзките между двете области, в тях действат различни правила, различен морал. Високата планина е убежище за хора, които по някакви причини не успяват да се впишат в Долния свят. Към нея се отправят различни типове хора, които искат да избягат от големия град и от нещо в него, не винаги ясно назовано. В голямата част от случаите изкачването е оценявано положително, въпреки че при някои туристи то е формално, те не успяват да се приобщят към света на високата планина, нищо добро не носят и користните набези на иманярите. Не успяват да се изкачат на високото, да постигнат целите си дори персонажи, които принадлежат на горния свят, но са свързани и с долния (Арангел от „Ангария”). Обратното движение – надолу към селото е по-скоро падение, прогонване от Земния рай (хижарят Светла). Понякога напускането на Горния свят може да се окаже невъзможно, както е за Павел Белогвардееца, в други случаи градът може да предложи временно убежище на човек от високата планина (Вуцидей), който бяга от злото в Мацакурово, в този епизод селото се оказва една не особено привлекателна Средна земя.
В общия случай пътят от големия град (София) към високата планина е благородно търсене на приключение, на нещо ценно В процеса на това изкачване, дори когато не е ясно дали е постигнал целта си, търсещият се обогатява. Обитателите на града могат да тръгнат нагоре, да се си изградят базов лагер в подножието на високата планина; обитателите на средния свят могат да го напускат с прагматични цели, да се укриват в планината или в града, но единици от тях могат да станат част от същинските обитатели на високата планина.

Особено междинно положение заема Чамкория. Подобно на Мацакурово тя е някъде по средата, удобен базов лагер за издигане нагоре, но и привлекателно място, което може да те отклони от пътя, където може да се остане заедно с всичко негативно, дошло от Долния свят, от лошия град. Чамкория е и място за контакти, които по-трудно биха се осъществили в града. И обратното, Св. Константин - сиротото летовище от „Откровения” е с практически същата надморска височина (1360 метра) като Чамкория, но в Христофоровия митичен свят се оказва някъде високо в планината, от него пътеките тръгват главно надолу. Единствено при него гледната точка е преобърната – повествователят е горе, а отдолу при него идват другите. Долу се случват някакви събития (за тях съобщава „манифестът на Отечествения фронт”) и повествователят трябва да излезе от своето планинско убежище, да напусне почти монашеското си уединение и да слезе в града и в драматичния живот на Долния свят.
В центъра на митичния свят, граден от Христофоров, стои Мацакурово. Селото има собствена история, свързана с „голямата” история на България, включително и чрез последните монарси. Неговите обитатели, прозвищата им ги свързват с още „по-големия” свят на европейската политика, са натоварени със сюжетни функции, които не се променят много, въпреки превратностите на времето и смяната на поколенията. Различните варианти на лансираната от Христофоров легенда за възникването на Мацакурово, за които вече бе дума, стоят в основата на неговата митична конструкция. Възникнало в резултат на кражба (при това от манастир), селото е натоварено с първороден грях, който поставя клеймо върху жителите му. Първият акт на първия мацакурец е архетипът на много дела на хора от следващите поколения.

Близо до Мацакурово, но над него е Бърлогата, до която има и „параклисче” – типично място за монашеско уединение. Тук, в убежището на повествователя се създава и картината на целия този свят. Но и това най-свое място не е изолирано от авторовата ирония, която се обръща и към него самия, и към монаха съсед, който е преобърнат, травестиран двойник на високата представа за отшелника, чийто архетип в този контекст е св. Иван Рилски.

Без да отхвърля радикално официалната версия, Христофоров има усет за неканоничното и неофициалното в историята и фолклорната образност, за „културната интимност”, все неща, които доминиращата гледна точка пренебрегва било защото не забелязва, било защото ги смята за отживели, а дори и за срамни. Цялото творчество на писателя, големият автотекст „Христофоров” носи в себе си известно вътрешно напрежение, в едни моменти той е склонен да се възхити от ценностите, дошли от миналото, били те история или народни традиции, в други е готов да ги представи в иронична светлина и да се дистанцира от тях. С това той стои в началото на една линия в българската литература, разгърната малко по-късно от Ивайло Петров, донякъде от Радичков и продължена от автори от следващите поколения.

Николай Аретов