Няколко уводни думи 

Интересът към забележителният български книжовник и обществен деец Софроний Врачански постепенно, но недвусмислено нараства. 250-годишнината от рождението му през 1989 г., провокира появата на много нови издания, изследвания, научни и публицистични публикации, след това интересът леко спадна, но продължи да бъде относително висок. Свидетелство за това са и двата сериозни сборника, появили се през 2004 (съставители Ст. Таринска и Д. Караджова) и през 2013 (съставители Пл. Митев и В. Рачева). Впрочем, също свързани с годишнини. Струва ми се, че днешното литературно и историческо мислене изпитва необходимост не просто да се върне към делото на Софроний, а да преосмисли, да види в нова светлина неговото творчество и жизнения му път.

Предлаганото изследване естествено не може да разгледа изчерпателно всички проблеми, свързани със Софрониевото дело. Трудът прави цялостен обзор на живота и делото на възрожденеца, в който са обобщени изводите на редица изследвачи. Целта е тук не толкова да се представят нови факти и виждания, колкото да се предложи едно подходящо за неспециалиста изложение, което да представлява интерес и за тези читатели, които проявяват професионален интерес към бележития възрожденец и неговата епоха. При това житейските митарства на „грешния” котленски духовник и врачански епископ са не по-малко увлекателни от сюжетите на най-представителните исторически творби, а ранното му творчество е сравнително по-слабо познато на широката публика.

Книгата си поставя и една, в известен смисъл по-амбициозна задача. Тя се изразява в два взаимосвързани проблема - мястото на Софрониевото творчество в развитието на повествователното изкуство през Възраждането и допирните му точки с представителни образци на световната словесност, аналогиите с някои по-общи процеси в културата. Първият проблем, който отдавна привлича литературните историци, все още не е намерил съответно на днешния етап от развитието на литературознанието решение. Така или иначе забележителната повествователна творба „Житие и страдания грешнаго Софрония”, която се радва на непривичен за българската литератора от ХIХ в. интерес по света, не е осмислена задълбочено именно като литература, не са разкрити докрай връзките ѝ със съвременната книжовност, почвата, на която тя се ражда.

Вторият проблем дори не е поставян с подобаващата му задълбоченост и широта на литературния контекст не само по отношение на Софроний, но и на цялата българска книжнина от първата половина на ХIХ в. В някои преводни произведения на Врачанския епископ могат да се открият разнообразни форми на общуване с автори като Бокачо, Шекспир, Волтер, най-често - с техни източници. Подобни аналогии съществуват и при по-късни преводни и оригинални произведения. Те представляват опити, до голяма степен несъзнавани, да се влезе в диалог със световната словесност и се извършват в една особена културна ситуация, характеризираща се със синкретизъм - ренесансовото „възкресяване” на антични и библейски текстове, фрагменти, идеи и мотиви, с приобщаване към елементи от базата на европейската словесна култура, с промяната на представата за човека, с общобалкански процеси и пр. Може би е необходимо тези процеси и аналогии да се каталогизират, поне първоначално, да се пристъпи към по-теоретично изясняване на тяхното присъствие в българската възрожденска култура.

Темата за повествователя Софроний и диалога му със света отдавна ме привлича, някои от моите наблюдения бяха публикувани. Тези статии, писани през последните вече немалко десетилетия, не са възпроизведени текстуално тук. Някои от изводите им са прецизирани, част от наблюденията са отпаднали - любознателният читател, който се интересува от немаловажните детайли в тях, ще може да ги намери. Тук са обобщени някои от по-съществените наблюдения, до които съм достигал по различно време, добавени са нови, направен е опит да се достигне до един по-цялостен поглед върху безспорно важната проблематика. А има и нещо друго – първият вариант на тази книга бе завършен през 1990 г. Когато пет години по-късно се върнах към него, нещо в мисленето ми се беше променило, така че се наложи допълнителна преработка. Десет години по-късно ръкописът не беше достигнала до читателите и се наложи нова ревизия на текста, която се проточи нови десетина години. Тя далеч надхвърли обичайната ревизия, на места прерасна в спор с формулирани по-рано твърдения и интерпретации. Нека читателят отсъди дали съм сполучил, голямото ми удовлетворение ще бъде да заинтригувам с разглежданите тук въпроси, да провокира изграждането на една по-различна представа за делото на Софроний Врачански и  и неговото време.

Николай Аретов