Раймонд Детрез. Не търсят гърци, а ромеи да бъдат. Православната културна общност в Османската империя. ХV – ХІХ в. 2015.

Към прословутите закони на Мърфи бих могъл, въз основа на богат личен опит в научни дискусии, да добавя още един: „Ако има най-малка опасност да бъдеш разбран криво, непременно ще бъдеш разбран криво.” По тази причина като заключение искам накратко да изтъкна не толкова това, което в тази книга съм искал да кажа, а това, което не съм искал да кажа.

Защитих тезата, че в преднационалната или „предвъзрожденската” епоха хората на Балканите се идентифицират с религиозна, а не с етническа, а камо ли с национална общност. Към религиозната общност се чувстват привързани и проявяват лоялност. Религията е източникът на техните морални, естетически и други ценности. За повечето българи тази религиозна общност е православната. Българите споделят тази религия и тези ценности с другите православни народности в Османската империя, с която образуват „ромейската общност”. Етническата идентичност за тях не е съществена; към нея не изпитват същата силна морална обвързаност. Това не значи, че хората не осъзнават и своята етническа общност и че не изпитват някакво чувство на принадлежност и лоялност към нея, но това явно не е преобладаващо или решаващо за тяхното обществено поведение. Щом е така, обясняването на всякаква политическа, социална, артистична и друга дейност в разгледания период чрез етническото предсавлява анахронизъм.

В преднационалната ера православните жители на Балканския полуостров се самоидентифицират като „християни”. Когато използват думите „гърци” и „ромеи”, те разбират „християни”. Това не значи, че те са гърци или смятат себе си за гърци в етнически смисъл. Етнонимът „грък” в случая значи „православен християнин”. Такова значение впрочем има и за самите (етнически) гърци, за които религиозния признак също е по-важен от етническия. Това не изключва, разбира се, че сред гърците има същото —„второстепенно” или „подчинено” спрямо религиозната — чувство на етническа принадлежност, каквото има и при другите балкански етноси.

Като следствие от разнообразните — литургични, административни, професионални, интелектуални, статусни и други — функции, които изпълнява, гръцкият език е станал „общият” език на православните християни в Османската империя. Общ е в смисъл, че църковните, икономическите и интелектуалните елити на всички православни етноси в империята — с изключение, в известна степен, на сръбската — си служат с него. Това не значи, че всички православни християни в Османската империя владеят гръцкия език. Особено селяните, разбира са, извън гръцката етническа зона, не говорят гръцки. Като литургичен език се употребява и черковнославянският, но неговите функции са ограничени именно до литургическата сфера.

Въз основа на езиковата ситуация възниква една „ромейска литературна система”. Тя се състои от една обща „висока” — богословска, философска, политическа, научна, художествена — литература, написана на книжовен гръцки и достъпна за целия ромейски интелектуален елит, и различни „ниски”, „производни”, или „помощни” литератури с преобладаващо религиозно-поучително съдържание, написани на говоримите езици (включително говоримия гръцки) и предназначени за тези, които не владеят книжовния гръцки. В България тази „ниска” литература е известна като „дамаскинска книжнина”.

Литературите на балканските православни народи трябва да бъдат изследвани като еднa цялостна, по същество православна литература. И в този случай „високата” литература” на книжовен гръцки не е (етнически или национално) гръцка литература, а общоправославна литература на гръцки, а „ниските” литератури не са толкова литератури на отделните етноси, отколкото православна литература на говоримите езици за необразoвано православно паство изобщо. С други думи, употребата на говоримите езици произлиза от загрижеността не за етническата самобитност на говорителите на тези езици, а за чистотата и твърдостта на вярата им. Възприемането на балканските литератури от преднационалната епоха като принадлежащи към „ромейска литературна система” е „синхронен” подход, който се фокусира върху споделените съдържание и жанрови особености на тези литератури, а не „диахронен”, който се фокусира върху езика и на приемствеността в рамките на отделна национална литература. Разбира се, „ромейският” подход не изключва високата литература на книжовния гръцки да бъде разгледан като национална гръцка литература, както и дамаскинската книжнина може да се проучва не като част на ромейска литературна система, а като етап в развитието на българската национална литература. Тъй като самите дамаскинари обаче искат да напишат религиозна, а не българска литература, смятам, че „ромейският подход” откроява по-достоверно същината на тази литература.

Употребата на термините „висок” и „нисък” не съдържа никаква социална, естетическа или морална оценка. Тя е внушена от употребата на тези термини от социолингвистите и от самите дамаскинари. Само в този контекст и с тази уговорка езикът на дамаскинарите и самата дамаскинска книжнина може да се окачествяват като „ниски”. Този подход не държи сметка за това, че два века след създаването му „ниският” език на дамаскините придобива престижност като предшественик на „високия” български книжовен език, но доста адекватно отразява отношението на самите дамакинари към езика, на който пишат: те го наричат „прост език за прости хора” — в най-добрия смисъл на думата „прост”.

Към края на XVIII в. ромейската общност достига върха на своята сплотеност и зрялост. Сравнявайки ромейското общество с френското по време на Стария режим, допускам, че ромейското общество би могло при други външни и вътрешни условия да се развие в една гражданска нация от френския тип, каквато има пред вид Ригас Фереос Велестинлис. Неговата Революционна прокламация съчетава френския граждански принцип с ромейската традиция на многоетнична общностност, замествайки религията с конституционност. Че ромейската общност не се развива в гражданска нация, а се разпада на множество етнически нации, се дължи на това, че не разполага със властовите инструменти, с които националните държави създават национали общности: задължителен национален книжовен език, който е едновременно „байракът” и „циментът” на нацията; официален сакрализиран наратив за националната история, който се налага чрез образованието и се разпространява чрез медиите, художествени произведения, официални тържества и прочее; полиция и съдебна система, които могат да „вземат мерки” срещу инакомислящи; национална сплотеност и солидарност, сковани чрез военни победи и още повече чрез национални катастрофи. Цариградската патриаршия разполага с подобни средства, но не в необходимата степен. Хомогенизиращият й потенциал е доста по-умерен. Продължава да съществува значително, нетърпимо за повечето етнонационални държави регионално, етническо и езиково разнообразие.

Въпреки това, ромейската общност си е общност сама по себе си, със своите устойчиви, многовековни институции, патриархални морални стойности, сложна социална структура и впечатляващи културни постижения. Не бива да се гледа на нея като на някакъв преходен стадий в исторически процес, който неминуемо води до зараждането на етнически нации. Нищо не подсказва, че членовете на ромейската общност се чувстват непълноценни, недовършени или незрели, защото не разполагат с национално съзнание.

Раймонд Детрез