Българската литература
между славянската и балканската културна общност

Българската култура попада едновременно в поне две общности, едната езикова (славянската), другата териториална (балканската). Същото важи и за сръбската, хърватската и другите южнославянски литератури. От друга страна, езиковата общност има и своя териториален смисъл (Източна Европа), а териториалната – своите общи езикови черти – славяните живеят компактно в източната част на континента, съвместния им живот с други етнически групи на една територия води до възникването на общи езикови особености (т. нар. балканската езикова общност).

Проблемът за националната идентичност и общностите, с които индивидът или групата се идентифицират, е сложен и многоаспектен. Без да навлизам в детайлите на тяхната проблематизаци, ще се опитам да засегна само част от напреженията между различните общностни идентификации, с които (част от) българите (а и от останалите балкански славяни) се чувстват.

Един от основните източници на напрежение е чувството (или желанието) за принадлежност към различни общности, които могат да се припокриват само частично, а могат и да си противоречат. Подобен източник на напрежение за българите е, от една страна, техния (предполагаем) славянски произход, от друга - принадлежността към балканската културна общност, от трета – включеността в голямата европейска общност. И без да се разглеждат религиозните аспекти на идентичността, както и други възможни идентификационни конструкции, е ясно, че между трите споменати полюса протичат токове, които не са само на привличане.

Още с възникването си през втората половина на ХIХ в., ако не и по-рано, българската хуманитаристика трескаво търси корените на българската култура, открива ги в различни “пластове” и “субстрати”, заявява принадлежността на българите към различни общности, конструира, въобразява и внушава тяхното хилядолетно единство и неподвластност на времето. Основните елементи, разбира се, са два – (прото)български и славянски – а дебатът е по-скоро за пропорцията между тях и за значението на другите, относително по-второстепенни елементи, на първо място тракийския. Интересен сам по себе си, този дебат е два пъти по-интересен като илюстрация на зависимостта на хуманитаристиката от политически влияния и обвързаности, от конюнктурни, групови или лични, цели и неформулирани осъзнати и неосъзнати желания.
[…]

„Стара” (средновековна) и „нова” литература

Периодът ХVІІІ - ХІХ в. е време на интензивни промени в българското общество, включително в българската култура и литература. Въпросът за дефинирането на тези радикални промени, сами по себе си очевидни и безспорни, е сложен и допуска различни подходи, определени от базовите идеи на изследователя. Отдавна наложената опозиция стара (средновековна) - нова литература трудно може да бъде заобиколена, а и това едва ли се налага. Но нейното съдържание може да бъде доуточнявано.

От друга страна, самата дисциплина литературна история днес до голяма степен изглежда проблематична или поне поражда въпроси, включително и спрямо основанията й за съществуване. И тези въпроси са поставяни, при това по-радикално от всякога. Докато през 70-те години на ХХ в. и най-задълбочените спорове не надхвърлят проблемите на периодизацията, то в по-ново време се правят повече или по-малко успешни опити да се проблематизира самата дисциплина литературна история и нейния предмет или поне да се потърси теоретическия й фундамент. Правени са и опити да се потърси по-различен подход към епохата като цяло.

Под съмнение е поставена самата идея за “тринадесетвековното единство на българската литература” (П. Динеков), с други думи казано може да се запита доколко текстовете на автори като Климент Охридски, Христо Ботев и, да кажем, Йордан Радичков, образуват една цялост. Би могло да се зададе същия въпрос дори за текстовете на поп Пунчо и Л. Каравелов. Частен аспект на същото питане е проблемът за основанията голямата част от възловите текстовете, разглеждани по традиция от литературната история, да бъдат определяни като литература. Други текстове, особено от ХVІІІ в., могат да породят въпроси за това доколко и в каква степен те са български, а не например общохристиянски или православни, (южно)славянски или балкански.

Втори кръг от сходни проблеми е свързан с институцията на автора, която очевидно се променя през разглеждания период. Осмислянето на българската литература от ХVІІІ и началото на ХІХ в. трябва да предложи критерии за разграничаване между превод, адаптация и авторско произведение и да се запита за статута на “неавторските” текстове.

Трети важен кръг от проблеми е свързан с вечния спор за уникалността и универсалността на процесите в литературата. С други думи казано дали и до каква степен процесите в българската литература следват някакъв универсален модел и какъв е обхвата на неговата универсалност - европейски, славянски, балкански...

Всяка история на периода поставя акцент върху връзката между литературата и общественото развитие. Без да се отказва от тази традиция, настоящата история извежда на преден план развитието на жанровете и идеите (на първо място националната идея и нейните прояви в словесността, потърсени в националната митология), диалога със света и образите на другия.
[…]

Периодизация и наджанрови трансформации

При разглеждането на развитието на българската литература в по-широк контекст особено плодотворен се оказва един модел, предложен от Красимир Станчев. Според него средновековната българска словесност може да се разглежда като съставена от три слоя: висока религиозна книжнина, ниска (народна) литература и устна (фолклорна) словесност. След завладяването на България от османците и унищожаването на официалните институции на културата постепенно високият пласт се приближава до ниския и до устния. През Възраждането този до голяма степен единен слой се трансформира решително под влияние както на собствени развойни процеси, така и в резултат от чужди въздействия. Постепенно започва отново да се разслоява на няколко пласта, които могат да бъдат ситуирани и по оста ниско - високо. Но и до края на ХХ в. българската словесност не постига категоричното разслоение, познато от други литератури.

Няколко периодизационни проблема са пораждали спорове. Първият е за начало на Възраждането. Самите възрожденци са склонни да го отнасят към 20-те и 30-те години на ХIХ в. Така мислят В. Априлов, Ю. Венелин, а и Г. Раковски. По-късно (М. Дринов и В. Друмев) началото е свързано с Паисиевата “История славянобългарска”, но насочването към по-ранни явления продължава. Б. Цонев, Хр. Гандев, донякъде Ив. Шишманов виждат първите му прояви в дамаскинарската книжнина от ХVIII в.

Краят на Възраждането също поражда дискусии. Според Ив. Шишманов той трябва да се търси в 60-те години на ХIХ в., след това настъпва друг период (Каравелов, Ботев). Съществуват и “по-екзотичните” идеи, които откриват края на Възраждането в 40-те години на ХХ в. и обединението на българските земи (М. Арнаудов) или дори с наши дни.

Постепенно се налага представата, че Освобождението (1878) завършва Възраждането. Това гледище се официализира с втория том на така наречената Академична история на българската литература (1966), срещу която има сериозни възражения още при излизането й. Тук водеща е идеята за доминирането на периодизацията на политическата история над културната и специфично литературната (базата определя надстройката) и тя продължава в очертаването на два основни периода, като границата отново е едно събитие от гражданската история - Кримската война (1853-1856). Този подход, който съчетава различни критерии и само отчасти се съобразява със специфичните процеси в литературата, има предимството на ясните граници и лесното съгласуване с цялостното разглеждане на българската политическа история. В резултат на бурните дискусия през 70-те години на ХХ в. постепенно се налагат нови (или се възстановяват стари) идеи, които имат варианти при различните автори (Д. Леков, Ив. Радев и пр.)

Казано най-общо, според тях Българското възраждане преминава през няколко периода. Трудно е да се определи началото на обновителните процеси. Те започват да се проявяват около началото на ХVІІІ в. (според някои през ХVII и дори ХVI в.), когато се забелязват първите признаци на новото в обществения живот. В книжнината от това време новото е преди всичко в навлизането на разговорния език и разширяването на дяла на светските текстове. Времето от началото на ХVІІІ в. до 20-те години на ХІХ в. се определя като преходен период или Ранно възраждане. Не бе възприето предложението на Е. Георгиев за обособяване на период, наречен предвъзраждане. За книжнината от това време е характерно едновременното съществуване на произведения от средновековен тип и първите прояви на новите тенденции. Големите фигури от преходния период са Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, които имат своите ученици и последователи. През преходния период книгите („предкнигите” според предложеното по-горе разграничение) все още се разпространяват предимно в ръкопис, въпреки че през 1806 г. Софроний издава първата новобългарска печатна книга.

Вторият период в Българското възраждане, определян като школски или просветителски, обхваща 20-те и 30-те години на ХІХ в. За него е характерно бурното развитие на образованието и създаване на нови, светски учебни заведения, в които се преподава на български език и се въвежда изучаването на светска история и основите на естествените науки. Благодарение на многото новооткрити училища, сред които централно място заема Габровското, модерната просвета достига до много повече българи. През този период печатната книга се налага, като значителна част от изданията са учебници. Началото на школския период се свързва с излизането на така наречения “Рибен буквар” (1824) на Петър Берон. Към развитието на просветата е насочена и дейността на Неофит Рилски, Васил Априлов и други, които продължават да работят и през следващите десетилетия. Въпреки че книжовниците от този период насочват усилията си на първо място към образованието, в произведенията им се откриват елементи на литературност - диалози, отделни стихове, въвеждане на сюжети и „художествени” описания.

Следващият период, който започва към средата на 40-те години, е свързан със създаването на нова литература. През това време възниква новобългарската поезия, белетристика и драматургия, развиват се периодичния печат и литературната критика. Някои изследователи отделят 70-те години в самостоятелен период, който наричат Зряло възраждане. Границата е свързана с придобиването на църковна независимост през 1870 г. и появата на освободителното движение. През този период работят Константин Фотинов, Иван Богоров, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков, Георги Раковски, Васил Друмев, Любен Каравелов и др. Почти всички от тях продължават да пишат и през 70-те години, когато се разгръща творчеството на Христо Ботев, който публикува първите си опити в края на 60-те години.

Освобождението на България (1878) г. и появата на новата държава с нейните институции решително променя всичко в българското общество. И все пак през 80-те години, когато се разгръща литературната дейност на Иван Вазов, Захари Стоянов и др., продължават процесите, характерни за Възраждането, и затова изследователите свързват първото десетилетие от литература на свободна България преди всичко с епохата на Възраждането. Новите явления в литературата се свързват с кръга “Мисъл” и началото на 90-те години на ХІХ в. Като отделно явление някои изследвачи разглеждат литература на българите, останали в Османската империя. По същество това не е период, а относително обособено явление, по-скоро на географски, отколкото на хронологически принцип. То не е добре изследвано, характеризира се с продължаването на възрожденските традиции. Пишещите се преместват в княжеството и Източна Румелия; в Македония и Одринска Тракия се развива преди всичко просветата.

* * *

През 60-те и 70-те активно е дискутиран проблемът за направленията в българската литература. Той присъства в редица често цитирани по това време трудове на Г. Гачев, Е. Георгиев, Кр. Генов, Ст. Каракостов, Ил. Конев и др., които нерядко привнасят периодизационни схеми от историите на други (славянски) литератури и търсят български съответствия на традиционното редуване на епохите, което в най-разгърнатия си вариант проследява редуването: ренесанс - барок - класицизъм – просвещение - сантиментализъм - романтизъм - реализъм (?). Очевидно в чист вид това редуване с характерните за него манифестни прояви и остри конфликти трудно може да бъде открито в български контекст. С повече или по-малко основания отделни изследователи говорят за отделни елементи на класицизъм в “Ода за Софроний” от Д. Попски, в творби на Д. Войников, Ангел Пюскюллиев, Й. Хаджиконстантинов-Джинот и др. Други изходни позиции отвеждат до откриване на барокови черти в историографската книжнина (т. к е повлияна от т. нар. “барокова историография”) и в архитектурата (М. Бичев).

В известен смисъл разглеждането на тази проблематика тогава представлява отзвук от подобни дискусии, водени от съветски литературоведи, които се стремят да адаптират ортодоксалната теория за т. нар. “социалистически реализъм” с реалностите, а и с търсенията на колегите им отвъд Желязната завеса. Основата е в “преодоляването” на противопоставянето реализъм - нереализъм и оттам “реабилитирането” на “нереализма”, на първо място и главно - на романтизма, по-късно и не така шумно и категорично - и на модернизма. У една част от литературоведите и критиците изживяването на преклонението пред “реализма” довежда до своеобразен “панромантизъм”, който открива романтични черти в произведения от всички епохи. Тези идеи имаха своите застъпници сред българските литературни историци, които се занимаваха и с Възраждането. По-спокойно и затова може би по-плодотворно преминава преосмислянето на Просвещението.

В последно време въпросът бе поставен отново от Св. Игов. Неговата “История на българската литература” вижда през втората половина на ХVIII и ХIХ в. периоди на Просвещение (от Паисий до средата на 40-те години на ХIХ в.), Романтизъм (от 40-те до 60-те години) и Реализъм (от 70-те години до края на века).

По-различен като че ли е случаят със сантиментализма във възрожденската литература. През 40-те години с някои фрагменти “Любословие” започва една линия в преводната книжнина, често определяна като “сантиментална”. Но разликата между българските преводни творби и произведенията на Ж.-Ж. Русо, Л. Стърн, С. Ричардсън и др. не е само в степента на художественото майсторство, в някои отношения тя е принципна. Класическите произведения на сантиментализма са посветени на индивидуалната неповторимост на отделната човешка личност, обикновено лишена от богата на събития и външен блясък житейска съдба. Въпреки отделни изключения, струва ми се принципно невъзможно подобни герои да бъдат сред основните за литературата ни, поне до средата на ХIХ в. Те предполагат известно предходно развитие, стоят в опозиция на явления, които са непознати на оригиналната и преводната ни книжнина. Все пак, някакъв зародиш на сантиментализъм може да се потърси в започналите при Паисий съмнения в предимствата на модерната цивилизация.

От друга страна, епохата, чийто императив е стремежът към обединяване в голямата национална общност, не стимулира затварянето в индивидуално. Така че “сантиментализмът” от епохата на националното Възраждане, и особено от първите му етапи, е принципно различен от класическия сантиментализъм. Нашият съответства по-скоро на битовото, отколкото на терминологичното значение на думата, фактически така се разбира той и от изследвачите.

Безспорно съществуват и допирни точки между “домашния” и класическия сантиментализъм и тяхното разкриване е също така плодотворно, както и посочването на разликите. Нещо повече, в предговора към “Телемах” (1845) П. Пиперов не само споменава големия английски писател, който налага термина сантиментализъм, но и цитира негова мисъл: “Стерниса: английски списател, говорит в своей басноистории, яко всякий человек должен ест совершит четири дела в мире сем: сиреч, сочинити книги, создати дом, родити дети и насадити дрвеса.” Така че възрожденците все пак са имали някаква, поне косвена, представа за сантиментализма и неговите представители в литературата. Вярно е и друго – едва в края на ХХ в. до българския читател достигат някои от книгите на Стърн.

Като най-представителни за българския сантиментализъм по правило се разглеждат преводите на Кристоф Шмид, които започват също в средата на 40-те години. В тях действително се откриват някои особености, типични за сантиментализма не само в битовия смисъл на думата - на първо място обикновени герои, носители на дълбоки преживявания. Доколкото съществува сантиментализъм в преводната книжнина, то манифестната му проява е превода на “Павел и Виргиния” (1850-1851) от Сен Пиер. Тук, както и в преведената по това време също от Гранитски “Индийска хижа” и в преведената от Ирина Екзарх повест на Ксавие дьо Местр “Проказаний на града Аост”, особеностите на сантиментализма най-отчетливо се забелязват. Сен Пиер пряко формулира разбиранията си за литературата, които съдържат определено тежнение към сантиментализъм. При това той се позовава на творба, вече позната у нас - “Телемах” на Фенелон, нещо, което подсказва, че трябва да се погледне от нов ъгъл към еволюцията на българския, макар и недоразвит, сантиментализъм.

Постепенно разглеждането на българската литература през призмата на редуването на големите направления, познати от европейските литератури, губи своята актуалност, преминава на заден план и практически изчезва от литературните истории. В наши дни, когато разглеждат епохата на Възраждането, литературните историци говорят главно за Просвещение, и то или с един не съвсем прецизиран традиционен понятиен апарат, или през призмата на критиката на Мишел Фуко, както и доколкото тя е разбирана.
[...]

Николай Аретов