Както до 1989 г., така и след това поетът Биньо Иванов (1939–1998) не е сред публично лансираните любимци на критиката. Особено част от критиците на социалистическия реализъм през 70-те и 80-те години на ХХ век са усърдно бдителни спрямо неговото творчество. Стремят се то да получи по-скоро упреци или в най-добрия случай скромно озвучено признание. Изобщо официалният литературен протокол всячески се стреми да минимализира ефектите от необичайно въздействащата поезия на Биньо Иванов. Гласовете на неговите ценители продължително време са обезопасявани в дирижирани дискусии “за” и “против” или направо заглушавани.

В подобно негостоприемно пространство попада и самото лирическо присъствие на Биньо Иванов. След средата на 60-те дебютът му е отлаган непрекъснато, за да се появи едва през 1973 г., а всяка негова следваща книга отлежава в държавните издателства на НРБ от пет до седем години. Плурализмът в литературната ситуация през първата половина на 90-те като че ли отведнъж открива името му за по-широка публика, но на практика самият БиньоИванов толкова радикализира писането си, че сам й обръща гръб – езикът на лириката вече е намерил своя нов разрушител-и-съзидател. Внезапната кончина на поета през април 1998 г. прекъсва един от най-грандиозните езикови експерименти в българската поезия, за чиито измерения можем само да се досещаме чрез последната създадена приживе книга на Биньо Иванов – “Часът на участта” (1998).

Забележително е как почти през всички десетилетия на своето разгръщане творчеството на поета непрекъснато е маргинализирано – както чрез традиционните за епохата на НРБ процедури на задържане и/или остракиране на текстовете му, така и чрез оттласкване на неговата личност в социалните и геокултурните покрайнини. Биньо Иванов живее през целия си живот извън София (предимно в Кюстендил). За разлика от други поети, много късно намира литературна (редакторска) работа, която донякъде му позволява да отделя повече време за писане. Той и семейството му постоянно понасят битови и социални лишения.

Точно това последователно маргинализиране изгражда основанията за естествената алтернативност на Биньо Иванов – литературна и социална алтернативност, която пронизва цялото му езиково поведение. Така се създава една литературна личност, при която крайният избор – на дума и на жест, на език и действие – се превръща във всекидневно приключение. Настоящият сборник е опит да се изследват границите на този краен избор.

На 27 февруари 2006 г. по повод 70-годишнината на поета се състоя конференцията „Биньо Иванов в българската литература и култура”, организирана от департамент „Нова българистика” на Нов български университет с любезното гостоприемство на Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. Текстовете, представени на нея се превърнаха в център, около който тук се събраха и други изследвания, статии и есета за поезията на Биньо Иванов, създавани след 1989 г. Към тях чрез раздела “Критически архив” се присъединиха и най-проникновените и/или възторжени интерпретации от края на 60-те до края на 80-те години – не особено много на брой, но ценни със своята своевременност и прозорливост. От вътрешната издателска рецензия на Атанас Лазовски още от 1967 г., съхранена в личния архив на Биньо Иванов, през първите публични или принудено тайни отзиви на Здравко Недков, Михаил Неделчев и Румяна Узунова, до явилото се в първия брой на самиздатския “Глас” есе на Александър Кьосев – всички те открояват другото присъствие на поета в контекст, който трудно понася всяка другост.

Този сборник очертава мястото на Биньо Иванов в българския лирически канон от втората половина на ХХ и началото на ХХІ век. Това място е особено – едновременно запазено, но и проблематично. Запазено, защото посочва безспорната мощ на една поезия. Проблематично, защото вечната алтернативност на Биньо Иванов не се поддава лесно на канонообразуващи процедури. Ето защо това е книга, която – освен намеренията си да фокусира вниманието върху едно авторско име – не крие, че поставя на изпитание собствените си амбиции да канонизира.

Биньо Иванов – новата литературна личност в канона, която се превръща в опозиция на самия канон.

от съставителя