Книгата изследва поколенията и наложения поколенчески модел в българската поезия в периода 1956–1989. Анализират се възходът и падението на „априлското поколение“ – неговото конструиране и овластяване между 60-те и 80-те години; ключовата му роля в обслужването на култа към личността на Тодор Живков, увенчано от честването на 50-годишния юбилей на Любомир Левчев като държавен поет. Проследяват се усилията да се заяви ново поколение през 70-те и 80-те години – генеалогическите линии на „тихата лирика“; поколенческите идентификации, провокирани от поезията на Борис Христов; двете поколения на 80-те, с фокус върху фигурата на Георги Рупчев. Това е книга за лицата на надеждата в литературата, за тяхното сложно разпознаване в общност, понякога – за преждевременното им състаряване в битка за власт, а друг път – за отказа им от тази битка и за самосъздаване в самота. Литературноисторически разказ за генерационни победи и загуби, за поквара и обезличаване, но и за устояване и възвишеност.