Незабравимият Девети

Дебатът за Девети септември все още не е завършил: революция, народно въстание или политически преврат? Той всъщност е част от един по-голям дебат, който обхваща и паметника на Червената армия в средата на София, и комплекса в Борисовата градина, и всички онези невидими монументи на идеологическата традиция, които са живи в психиката на няколко поколения българи. Ние знаехме „всичко“ за великата дата, Ден първи на окончателната история; ние знаехме малко за конкретността на събитията, за истината на онова, което се е разиграло в първите месеци на народната власт. Сборникът „9 септември 1944: литература и политика” се опитва да разсее затъмнението, да изведе на преден план фактите, които са възпрели, разместили, преобърнали дотогавашната история на българската литература. Девети септември тук не е просто събитие, белязано със специфични детайли и фигури; в книгата се говори за „символния комплекс девети септември“, за „дискурса Девети септември“ – огромен корпус от творби и спомени за събитието, но и за следите от него в българската литература от следващите четири десетилетия. Впрочем за литературата от 1944-1945 г. не може да се говори само като за литература; нейният характер е подчертано вторичен, допълващ задачите на политическата действителност. Представете си, например, зашеметяването на тези хора, които са били довчера писатели, а днес изведнъж се оказват „и писатели“, покрай другото. Представете си също така еуфорията на другите, на онези, които не са били никога писатели, а като „пишещи“ хора изведнъж попадат на точната сцена, където писането обслужва властта. Удивителното е, че скоро всички се изравняват, а инициационният праг, умението за новото минава именно през начина, по който се възприема Девети септември. „Всяко публично твърдение в Народна република България, дори и да не иска, има отношение към девети септември“, казва Морис Фадел. И не защото датата е сама по себе си толкоз значима, единствена, а защото бързо и умело е превърната (и от писателите, и от пишещите) в мит на самата способност да се изгражда велика история. Част от изследванията в сборника се занимават тъкмо с опознаването на символичното съдържание, с деконструция на митологемата Ден първи. Цветана Георгиева разглобява мита за „новите времена“ по подобие на Ролан-Бартовите „митологии“; Михаил Неделчев проследява как е конструиран образът на Девети в първите тематични антологии от 40-те години, включително в сборници от творби, предназначени за изпълнение на естрада; Мая Ангелова се опитва да открие съществувал ли е някакъв „алтернативен утопичен проект“, или друг образ на събитието, например в статии, написани от „земеделци, звенари, демократи“ в периодичния печат от 1944-1945 г. Друга част от изследванията се занимават с политическите начини да се администрира литературата институционално; най-любопитен (отново, някак неизчерпаемо) е казусът СБП: онзи съюз, който през 1944 г. наброява само сто и тридесетина (но пък всички добри) писатели, но моментално след Девети започва неудържимо да се разраства за сметка на цяла тълпа от пишещи. Повдигнат и неразрешен напълно си остава въпросът защо точно писателите са интелектуалците фаворити на комунистическия режим? Процесът на фаворизиране във всеки случай започва веднага след смяната на властта. Писател е даже главният прокурор на Народния съд. С него обаче сме навлезли в друга група от текстове. Те се движат из подмолите на Великата дата: разказват изгубени призвания, пречупени съдби, отнети животи. Народният съд е като вездесъща сянка – хвърлена още първите месеци, тя остава да виси заплашително до самия край. Студията на Емил Димитров разказва за главната персона на онези събития, за прокурора на Първи състав, осъдил политическия и част от интелектуалния елит на страната, „главния народен обвинител“ Георги Петров. Можем да си представим интересен, психологически сложен характер, нещо като Порфирий Петрович на Достоевски. Но не, „животът и делото на Георги Петров са интересни не толкова сами по себе си, колкото със своята натрапчива типичност, като представителна извадка, като клише“ на своето време. Сборникът съдържа и голяма въвеждаща студия от съставителя. Както винаги, Пламен Дойнов обхваща, подрежда и анализира историческите процеси с фактологична прецизност и експертна задълбоченост. Днес, седемдесет години след Онзи девети, се връщаме назад, за да проникнем в него аналитично и с потисната пристрастност. Има, разбира се, и друг вид – делнично – отношение; той ще напомня начина, по който едно дете в романа „Четвъртък и дните след него” на Руденко Йорданов описва Девети септември в домашното си съчинение: „Свободата дойде в четвъртък и мама помете двора“.