Критичен поглед:  Разминават ли се стремежите на родителите и детското благо

„По повод на „В името на живота“ Евелина Йекер сподели за „въпреки.com”: „Искам да започна първо с това, че разказаната история е напълно измислена, и както във всички мои романи досега, тя е плод единствено на творческото ми въображение. Преди много години, по време на едно интердисциплинерно обсъждане на семейна двойка с желание за дете в Центъра по репродуктивна медицина на Университетска болница в Цюрих, един от участващите в дискусията професори каза: „Като лекари трябва да бъдем изключително внимателни и прецизни в преценката си на детското благо. Да не стане така, че един ден, след 25 години, бъдещото дете да ни изправи на подсъдимата скамейка и да ни обвини в това, че предприемайки лечението за стерилитет на родителите му, сме се водили само от интереса на родителите, но не и от неговите интерес и благо…” Тези думи някак си се бяха загнездили в съзнанието ми така, че когато преди няколко години в една медицинска група за обсъждане на случаи, един колега представи случай, в който дилемата “детско благо” възпламени духовете и възникна ожесточен научен спор, се вдъхнових да напиша романа си „В името на живота”. С главоломното развитие на медицината и постоянно растящите й възможности, ние се изправяме пред непознати досега въпроси и дилеми, свързани с медицинската етика. Понастоящем тези въпроси ме занимават силно, както в лекарската ми професия, така и в писането на художествена литература. Така се роди и „В името на живота”.

Преди две години разговаряхме в София с Евелина Ламбрева Йекер по повод премиерата на предишната й книга „Изрично възражение” /издателство „Рива“/, изследваща етичния и хуманен проблем с трансплантациите. Тогава тя сподели по повод на книгата нещо, което важи за всичките й романи като тематика: „Моята цел беше да претворя художествено дилемите, които ме занимават мен като човек, дори не говоря като лекар, като човек, като душевност, като начин на мислене с това кое е по-приемливо. И нямам отговор!”. В романите й се откроява, освен писателския й талант и познанието й за сложната същност на човека, за скритите демони в него и осъзнатата му или не борба с тях, съвсем не винаги успешна. Тази двойнственост на човешката природа присъства ярко във всичките произведения на писателката, познати на читателите й и в България, и в Швейцария. Една от темите, които я вълнуват и в предишните й книги „Защото говорехме немски” /дебютният й роман/ и „Обядът на семейство Щум”, както и сега във „В името на живота“ са отношенията родители - деца, винаги в контекста на дълбоките психоаналитични изследвания, които ни убягват във всекидневието и не рядко ни пречат да разберем и себе си и да „хванем” в собствените си ръце своя живот. И преди години сме говорили с писателката за това и в опита й на психиатър и психотерапевт. Тогава тя каза: „Човек винаги трябва да се освободи от родителската любов, за да стане самостоятелен и за да може да пробива свободно в живота си. Винаги трябва да се освободи от нея! Уж нещо много естествено, но в един момент родителската любов може да заприлича на вериги и затова човекът, който наистина иска да постигне нещо трябва да бъде и вътрешно и външно толкова свободен, че да разкъса тези вериги на родителската обич. Това е много хубаво, че си усетила този мотив във всичките ми романи. Това ще бъде мотивът и на следващия ми роман „Детско благо” /работното заглавие на „В името на живота“ – б.а./. Той е написан вече на немски език, сега преди и да дойда в отпуск го и преведох на български и сега почвам да редактирам българския си превод. Той още по-синтезирано и целенасочено се занимава с отношенията между родители и деца, но още по-специално между майки и дъщери. Изобщо психоаналитична тема! Разкъсвайки веригите на родителската любов, човек изпитва и вина. Това е вечната дилема - сваляйки веригите пуска в себе си чувството за вина заради разкъсаните вериги. И това е този вътрешен несъзнаван конфликт, който много често е в живота на много хора, без да са наясно те с това”.

А сега, когато четем вече книгата няма как да не вмъкнем и думата „нелюбов“ в семейството, която невинаги може да бъде усетена и разбрана, гледано отстрани, но да е брутална и осакатяваща, както е с Флавия Когуар. Обича я само детегледачката й, която ще бъде изгонена от родителите й. След време младата жена ще я потърси, но вече е извършила убийствата, защото в един миг не е в състояние да разбере и чувствителността и любовта на Адриян. А когато сърцето й се отваря за тази споделена обич, я очакват 20 години затвор…Остава синята стена в залата за общи занимания, която ще й напомня небето в пространството на несвобода.

Признавам, че „В името на живота“ прочетох на един дъх, както се казва, може би дори шаблонно и не толкова заради сюжета. Така ми се случва с книгите на Евелина Йекер, защото извън, безспорният разказ, който тече в повествованието присъства вглеждане, вглъбяване в човека с неговите демони и ангели и няма еднозначност, осъждане, нравоучение…Това е човекът, това сме ние, хората с опитите ни да преодолеем комплексите си, да надмогнем детството, което колкото и да е било щастливо крие и някои тъмни страни на родителството, на опита за власт над детето, което сме били. Това, вероятно е било и с нашите родители и с техните и така до безкрай. Писателката не просто ни го напомня с познанията си и като психиатър, но и сама за себе си сякаш търси пътя към нас с надеждата да разберем интимния си свят, който обикновено пренебрегваме дисциплинирано с цената на душевните ни загуби. Но има и една друга линия в книгите на Евелина Йекер – познаването на обществото, на нагласите му и за нас тя като разказвач ни въвежда и в познанието за взаимоотношенията в страна като Швейцария, смятана едва ли не за съвършената като уредба, като законодателство, почти идеал. Но отделният човек е друга вселена и в най-добре уредената държавническа система остава сложен за разбиране. В глобалния свят, където вълненията са около финансовите пазари, военните конфликти, между държавническите политики, като че ли няма място за конкретните индивидуални преживявания на отделния човек. Писателката ни го напомня в романите си с обич и тревога.

Колкото до самото писане тя беше споделила за книгите си пред „въпреки.com”: „Пиша ги на немски език и аз си ги превеждам, както и от български на немски. Това е една много интересна тема, защото аз вече не мога да кажа на кой език пиша. Ако даден текст ми дойде на немски, аз си го написвам първо на немски, след това го превеждам на български. Превеждайки го на български усетът и вкусът към и на езика навлизат още по-надълбоко в душата ми. Там възникват нови идеи за допълнителни детайли, които първо пиша на български и след това ги превеждам на немски и така става едно езиково пътешествие между двата езика. И най-накрая и в двете версии и на български, и на немски присъстват пасажи първо писани на единия език, преведени на другия и обратно. Когато ме питат на кой език пиша, аз не мога да кажа на кой, защото докато стане една творба готова, то е едно непрекъснато пътуване между двата езика. Може би, защото съм израснала с двата езика с немски и български и двата дълго са ме съпровождали в живота ми. Няма момент, в който да се помня, че съм знаела само единия език и затова е възможно това постоянно пътуване към танц между езиците”.

Тогава признава, че съчетава работата си и писането с много дисциплина, с изключително много дисциплина. Може да си позволи да пиша само сутрин преди да започне работният й ден с пациенти от 7.30 до 8.30, през обедната почивка от 12.00 до 13.30, събота и неделя и по време на отпуските. „Всичко останало си го дращя в тефтерчето, винаги имам такъв тефтер в себе си със записки, с идеи, нахвърлям си така, но концентрирано, дисциплинирано пиша само през тези времена, иначе не е възможно. Аз имам пълен работен ден с доста много сложни, тежки психотерапии, освен това по време на семестъра пътувам от Люцерн, където ми е индивидуалната практика, за Цюрих, където обучавам студентите по медицина по специалността психо-социална медицина. Упражнения водя и лекции чета там. Ако не е тази дисциплинираност, няма да могат да се получат нещата”. 

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/186930287826/%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%BD-%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B5-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0