Новото изследване на Николай Папучиев продължава по-общите му наблюдения от предишните му трудове и на първо място „Антропология на вещта и символните форми“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2018), като се насочва към няколко разнообрази варианта на един обект. Първата глава представя пет до голяма степен съзнателно подбрани музея, като е възможно те да бъдат разглеждани и по двойки – един значим европейски музей и друг български, близък до него по тип експозиция и по нейните цели.
Първата група всъщност събира два чужди музея – на Братя Грим – „Светът на Грим“ в Касел (Германия) и т. нар. „Къща на Жулиета“ във Верона (Италия), които от известна гледна точка могат да бъдат мислени като образци или аналогии на българската къща-музей „Баба Илиица“ в Челопек. От своя страна двата чужди музея са доста различни, дори, в известен смисъл, противопоставени. „Светът на Грим“ е посветен на реални лица, на техния житейски и творчески път, а след това – и на персонажите от приказките и преданията, които двамата братя са публикували. И обратното, „Къщата на Жулиета“ не е посветена на реално лице и на свързано с него място.
Независимо от минималната познавателна стойност на „Къщата на Жулиета“ и нейната експозицията, резултатът е много успешен, в комерсиален, но и не само в комерсиален план. Популярността на Шекспировата героиня дава възможност на Папучиев да представи нейната рецепция в популярното изкуство и особено в киното – един много интересен сюжет. Подобни възможности му предоставя и „Светът на Грим“, при който богатата международна рецепция на сборниците на Братя Грим и на техните герои, е допълнена от разпалената българска рецепция на актуалните нови преводи на приказките. Тук, както и при другите раздели на труда, Папучиев умело въвежда и анализира и „неофициални“ възприемателски реакции. В случая – главно писания по интернет форумите, на други места – собствени анкети, книги за впечатления, снимки на посетители и пр. Събирането на едно място на записи на народни приказки, филми, сувенири и пр. насочва към многозначността и динамиката на представата за народно/ популярно/ масово изкуство – един ключов за цялата хуманитаристика проблем, който е разглеждан от различни ъгли, който все още трудно се синхронизират.
Изкусително е да се тръгне по линията на сравнението Жулиета – Илиица. Още повече, че и в българския случай става дума за поне донякъде фикционален литературен персонаж. Но това, което експозицията в Челопек предлага – донякъде случайно подбрани етнографски експонати – трудно може да привлече публика, сравнима с почитателите на Жулиета, редуцирана от задължителното спазване на мащабите.
Сравнението между музея на открито в Скансен (Швеция) – първи по рода си в световен мащаб – и Етъра край Габрово се налага от само себе си. Папучиев спокойно анализира както сходствата, така и разликите между световния образец и местната реплика. Представянето на историята на възникването на шведския музей на открито като че ли смекчава споделеното от автора и читателите му утопично желание за изграждането на аналогичен тукашен обект, съпоставим със скандинавския.
Втората глава е посветена на неслучилото се (според Папучиев) музейно експониране на социализма в България. Разгледани са различни обекти, значителна част от тях – резултат от частни инициативи: „Музей на социализма (комунизма)“ (с. Миндя), Вехтошарница „Шедьовър“ (с. Кочериново), Музей на автомобилите на социализма (Пещера), Com.bar и „Ракета (Ракия бар)“ в София, та до временната фотографска изложба „Семейство Стоянови“ и търговските артикули на Зона урбана. Други, доста условно, могат да бъдат определени като официални (държавни, всъщност общински или дори на някакви обществени организации, недокрай заявени) – къщата на Тодор Живков (Правец), Ретроапартамента в Димитровград и пр. Авторът се включва в разгърнатия днешен дебат около изграждането на представителен музей на социализма, който разбира се може да бъде наречен и по друг начин. Нуждата от подобна представителна структура се приема за аксиоматична, проблемът се вижда в неизградената методология и отсъствието на „консенсусен разказ“ за тази епоха.
Въпреки големия дебат, който тече в академичните среди и медиите, въпреки наличните опити и структури (Институт за изследване на близкото минало, Музей на социалистическото изкуство), отделни проблеми всъщност биват поставяни плахо или дори пренебрегвани. Възможен ли е споменатия „консенсусен“, ще рече верифициран или поне верифицируем разказ за миналото, водещ до изграждане на експозиции, които следват някаква общоприета методология. (Впрочем, доколко Скансен и Светът на Грим следват някаква обща методология.)
Широко разпространено е убеждението, че „артефактите“ от времето на социализма все още са налични, че споменът за епохата е жив, но с годините ще се загуби. И това несъмнено е вярно. Съществуват обаче и други времена, на първо място – десетилетията непосредствено преди социализма (включително и годините на Втората световна война). От това време също има запазени „артефакти“, които в още по-голяма степен са заплашени от изчезване, а живата памет угасва пред очите ни. Същевременно опитите за нейното „музеифициране“ (ужасна дума) са много по-малко. Всъщност периодът 1878 – 1944 е доста по-непълно и едностранчиво представен в музеите, а и в другите хранилища на памет. Преди време бе преекспонирана дейността на БКП и „борбите“, след преориентирането на тежкия държавен механизъм те до голяма степен отпаднаха, появиха се отделни други акценти (на първо място атентатът в „Св. Неделя“, 1925), но бита на хората от това време е „експониран“ в музеите в по-малка степен, отколкото бита от предосвобожденското време или дори от доста по-старите периоди. Впрочем и за първата половина на ХХ в. има отделни интересни и ценни частни инициативи, които заслужават внимание – първото нещо, за което се сещам е Музея на градския бит (свързаната с Мидхат паша Къщата на Калиопа) в Русе, и сайтовете „Изгубената България“, по-скромният „Стара София“ и още няколко. Или групата „Българският архитектурен модернизъм“, който разглежда времето както преди, така и след Втората световна война. Впрочем, както показват изследванията на Ив. Еленков (Културният фронт, 2008 и др.) общото в между двете епохи е повече, отколкото се предполага, когато отсъства вглеждането в детайлите и реалните процеси.
И двата периода (преди и след 1944 г.), наред с всичко останало, пораждат и носталгични реакции и настроения. Н. Папучиев задълбочени изследва типовете носталгия и механизмите, по които тя функционира по отношение на близкото минало. Аналогичен подход може да се насочи и към по-отдалеченото време, особено ако се разшири обхвата на понятието, което може и да не включва личен опит от предизвикващия носталгия обект. Монографията на Н. Папучиев е задълбочено и полезно изследване, което предлага солидна основа за бъдещия дебат за музеите, паметта, носталгията, масовата култура и стратегиите на пазара.
Българска етнология, № 2, 2019
